Културата на отхвърляне съществуваше, когато Господ Исус беше тук: „Той беше в света, и светът чрез Него стана, но светът не Го позна“ (Йоан 1:10). Неразпознат като Създател, нежелан от собствения Си народ като Христос, какво направи Той? Слава Богу, Той не отмени любовта Си, а даде на онези, които Го приеха, като повярваха в Неговото име, „правото да станат Божии деца“ (ст. 12).
Как е възможно това, като се има предвид, че законът изисква съответствие с Божиите праведни изисквания и никой от нас не можеше или не би го дал (Рим. 3:9–20)? Отговорът се крие в Личността на Самия Господ Исус, същността и израза на Божия ум. Той „стана плът и обитаваше между нас… пълен с благодат и истина“ (Йоан 1:14). Да, Единородният Син на Отца осигурява благословението, което не заслужаваме: благодат според реалността на Божията светлина и любов.
Това променя всичко. На друго място четем, че „където грехът изобилстваше, благодатта преизобилстваше“ (Рим. 5:20) и „имаме изкупление чрез Неговата кръв, прощение на прегрешенията, според богатството на Неговата благодат“ (Еф. 1:7). Така че вече не се опитваме да угодим на Бога със собствените си мимолетни и провалящи се усилия; по-скоро Той свободно ни дарява Своята благосклонност по начин, който расте, докато тече, и ни дава способността да Му угождаваме и да Му се наслаждаваме все повече и повече. Всичко е от Него Самия и според Него Самия – Неговата пълнота в Христос.
Мярката не е нашата нужда, а удоволствието на Отца, Неговото желание да ни има в най-близки отношения със Себе Си в небето завинаги. Това е, което Павел споменава в писмото си до ефесяните: „според благоволението на Неговата воля, за похвала на славата на Неговата благодат, с която ни е облагодетелствал във Възлюбения“ (1:5–6).
