Възражението срещу изучаването на пророчествата произтича от корен на неверие, понякога дълбоко скрит, който предполага, че всяко благословение зависи от степента, в която дадена тема непосредствено засяга самия човек или неговите обстоятелства. Така когато някои възкликват, че пророчеството не е съществено, бих попитал: „Съществено за какво?“ Ако имат предвид съществено за спасението, ние сме съгласни. Но тогава на каква основа стоят такива възразяващи! Безпокойството да се изследва само това, което те смятат за незаменимо за спасението, показва, че те самите нямат съзнание за спасение и че тази нужда на душите им е единственото нещо, за което са живи.
Сега всички смятат, че не пророчеството, а Евангелието трябва да бъде представено пред необърнатите. Идването на Христос в слава, което е центърът на неизпълненото пророчество, трябва да бъде ужас за сърцата им, вместо просто въпрос за интересна дискусия. За вярващия Неговото идване наистина е „тази блажена надежда“. Но за всеки човек, който няма мир чрез вяра в Него мъртъв и възкръснал, да занимава ума си или с това, надеждата на Църквата, или със събитията, за които пророчеството говори, е само отклонение, от което врагът може да се възползва страшно.
От друга страна, пророчеството е от съществено значение за нашето правилно оценяване на Христовата слава и на славата, която предстои да бъде разкрита. Следователно, да пренебрегваме пророчеството означава несъзнателно да презираме тази слава и благодатта, която ни я е разкрила. Това е най-ясното доказателство за егоизма на нашите сърца, сърца, които искат всяко Божие Слово да бъде пряко за нас самите. Бог приема за даденост, че Неговите деца обичат да чуват всичко, което ще възвиси Господ Исус. Където Христос е обект на нашите сърца, всичко е мир; където нашето собствено щастие е първата мисъл, там ще има разочарование и несигурност.
