Исаак вярвал, че краят на живота му е близо. Той бил на поне 100 години (както изчисляваме от Битие 25:26 и 26:34) и желаел да благослови Исав, по-големия си син. В допълнение към многото проблемни взаимоотношения в това семейство, собствените ограничения на Исаак са ясни в тази глава. Почти всичките му сетива го подвеждат, когато Яков идва измамно, за да вземе благословението. Освен слепотата си, чувството за вкус на Исаак не различава дивеча на Исав от вкусно ястие от коза. Чувството му за допир не усеща козината, която Яков носел. Чувството му за мирис неправилно определя, че синът, който стои пред него, е ловувал на полето. И той не може да разпознае лъжата на Яков, когато го пита: „Ти ли си наистина синът ми Исав?“, а Яков отговаря: „Аз съм.“
Все пак едно сетиво не го е подвело. Слухът му остава достатъчно остър, за да си помисли: „Гласът е гласът на Яков.“ Скорошни неврологични изследвания, като едно проведено във Ванкувър, Канада, и публикувано през 2020 г., подкрепят идеята, че слухът е последното сетиво, което изчезва, когато смъртта е близо. В действителност Исаак не е бил толкова близо до смъртта, колкото си е мислил (Битие 35:28), но тук той със сигурност е трябвало да разчита на слуха си и да пренебрегне другите си сетива.
Това представя важен духовен урок. В Писанията слухът е каналът, по който Божиите думи достигат до сърцата ни: „И тъй, вярата идва от слушане, а слушането – от Христовото слово“ (Рим. 10:17). Когато вземаме решения, трябва да разчитаме на това, което сме чули от Бога чрез Библията, дори ако всичките ни други сетива ни подтикват да постъпим по друг начин.
