Нашето сладко привилегия е винаги да поставяме Господа пред себе си. Той е нашият модел. Както Той беше изпратен в света, така и ние. Какво дойде Той да направи? Да прослави Бога. Как живя Той? Чрез Отца. Това прави всичко толкова просто. Христос е стандартът и критерият за всичко. Вече не е въпрос на просто правилно и грешно според човешките правила. Това е просто въпрос на това, което е достойно за Христос. Би ли направил Той това или онова? Би ли отишъл тук или там? Той ни остави пример, за да следваме Неговите стъпки (1 Пет. 2:21); и, най-сигурно, не трябва да отиваме там, където не можем да проследим Неговите благословени стъпки. Ако отиваме насам-натам, за да угодим на себе си, ние не следваме Неговите стъпки и не можем да очакваме да се наслаждаваме на Неговото благословено присъствие.
Тук е истинската тайна на цялата работа. Големият въпрос е точно този: Христос ли е моята единствена цел? За какво живея? Мога ли да кажа: „Животът, който сега живея в плът, живея чрез вяра в Божия Син, Който ме възлюби и даде Себе Си за мен“ (Гал. 2:20)? Нищо по-малко от това не е достойно за християнин. Жалко и нещастно е да се задоволяваш с това, че си спасен, а след това да продължаваш със света и да живееш за самоугодие и личен интерес, да приемаш спасението като плод на Христовия труд и страдание, а след това да живееш далеч от Него. Какво бихме си помислили за дете, което се интересува само от добрите неща, осигурени от ръката на баща му, и никога не търси компанията на баща си, да, предпочита компанията на непознати? Справедливо бихме го презрели. Но колко по-презрян е християнинът, който дължи настоящето и вечността си на делото на Христос, и все пак се задоволява да живее на студено разстояние от Неговата благословена Личност, без да се грижи за напредъка на Неговата кауза – за насърчаването на Неговата слава!
