Мара сама по себе си никога не е приятна. Духът на християнина по отношение на цялата скръб и грях, които съществуват в света, никога не може да бъде апатия, никога безразличие. Ние никога не сме поставени в положение, в което не би трябвало да сме чувствителни към сцената, през която преминаваме. Напротив, ние сме в самото положение, в което ще я почувстваме. Като изкупени идваме в Мара. Като преведени през морето, трябва да я пием.
Но Бог има лек: „Господ му показа едно дърво. Когато го хвърли във водите, водите станаха сладки.“ Ние познаваме това дърво. Със сигурност е прост факт, че кръстът на Христос прави горчивото сладко за нас. Това е общението в Неговите страдания и знанието за страданието с Него. Имаме реалността на Неговото съчувствие към нас. Имаме общение със Самия Него по начин, по който иначе не бихме могли да се насладим, защото нищо не сближава сърцата така, както споделянето на обща съдба от труд и скръб.
Кръстът не беше само това, върху което беше извършено изкуплението, но беше и краят на целия Му скръбен път, който Той беше упорито следвал от първия момент на влизането Си в пътя. В този смисъл кръстът е това, което можем да носим с Него. Той е свързан със славата, като това, което характеризира нашия път сега. Ние следваме отхвърлен Учител. Ние сме направени участници в Неговите страдания – страдания, които са специфични за нас като Негови последователи – не преживяването на това, което се пада на общата съдба на хората. Ако страдаме с Него, ще царуваме и с Него. Ако понасяме срам или отхвърляне заради Него, сладката реалност на това, че сме свързани с Него, прави Мара сладка.
