Ако ние, подобно на апостол Павел, живеехме живота си в светлината на идващия ден, каква разлика би направило това. Много по-лесно е да пеем „Нищо друго освен Христос, докато вървим“, отколкото да го живеем. Да го живеем означава, че то ще управлява какво нося, как харча парите си, къде отивам на почивка, как говоря със съпруга си и отношението ми към децата ми. Освен това, то ще повлияе на отношенията в дома, на работното място и в света, и ще въведе атмосфера в събранието, която почита Христос. Наистина, това е умът на Христос.
Притежаването на ума на Христос ни подготвя да посрещнем всички опасности. То ни дава възможност да вземаме правилни духовни решения. Тогава ще разберем с кого можем да общуваме и кога асоциациите са небиблейски и оскверняващи. Истинското отделяне и святият живот се намират само когато са съчетани с привързаност към Христос и послушание към Неговото Слово. Тогава няма да питаме: „Какво не е наред с това?“, а вместо това ще питаме: „Какво е угодно на Христос?“
Павел завършва с насърчителна дума: „Имайки тези обещания, възлюбени, нека очистим себе си от всяка сквернота на плътта и духа, като усъвършенстваме святостта в страх от Бога“ (2 Кор. 7:1). Ако позволим на Бога да осъществи Своята воля в живота ни, тогава преживяваме дълбокия мир и радост от общението с Отца, докато пътуваме през тази пустиня. Скърбите или страданията, през които преминаваме, стават напълно достойни, защото вярата гледа отвъд настоящето и оценява всичко в светлината на вечността.
