Бедствието беше много реално за Давид. Липсата на вяра в критичен момент беше довела Давид и хората му до нечестив съюз с филистимците и те бяха на път да се присъединят към битката с тях срещу Израел, Божия народ. Това беше нещо, което Бог нямаше да позволи. В Божия план Той използваше филистимците като Своя пръчка, за да накаже цар Саул заради неговото непокорство и своеволие. По Божи промисъл, Бог се намеси и попречи на Давид да се бие срещу собствените си братя.
Когато Давид и хората му се върнаха в Сиклаг, те намериха града изгорен с огън, а жените, синовете и дъщерите им отведени в плен от амаличаните. Някои от хората, които следваха Давид, бяха готови да го убият с камъни, наскърбени от голямата си загуба. Давид научаваше по трудния начин, че собственото му разсъждение го беше довело него и хората му до самата опасност, която искаше да избегне. Но в голямото си бедствие четем, че Давид се укрепи в Господа, своя Бог. Тогава Давид повика свещеника Авиатар и попита Господа – нещо, което не беше направил преди. Сега Господ казва на Давид да преследва врага и го уверява в победата. Така Давид възстановява всичко, което беше изгубено. Нищо не липсваше от всичко, което им беше отнето.
Колко често допринасяме за проблемите, в които се намираме. И все пак Господ остава непроменен в Своята любов и грижа за Своя народ. Той използва тези изпитания, за да ни отдръпне от нашата гордост и своеволие и да ни приближи до Себе Си. Когато отвърнем очите си от себе си и ги насочим към Господа, Той ще ни води по правилния път: „Аз ще те вразумя и ще те науча пътя, по който трябва да ходиш; ще те съветвам с окото Си“ (Пс. 32:8).
