Манасия се възкачи на трона на нежната възраст от дванадесет години след смъртта на баща си Езекия. Каквото и благочестиво влияние да е имал баща му върху него, бързо беше забравено. Може би настойниците, които надзираваха Манасия, го поведоха по пътищата на нечестието – не ни е казано. Той се покланяше на небесното войнство, караше синовете си „да преминават през огън“ (поклонението на Молох), практикуваше магьосничество и гадателство и „напълни Йерусалим с невинна кръв“ (2 Лет. 33:3–7; 4 Царе 24:4). Той умишлено отмени всички реформи, които баща му беше въвел (2 Лет. 33:3). Милост беше, че баща му никога не доживя да види това. Ако това не беше достатъчно, той съблазни сънародниците си да следват греховните му пътища (ст. 9). Еврейската традиция казва, че той е бил отговорен за мъченичеството на пророк Исая.
Бог е верен и пълен с благодат. Дори след цялото непокорство на Манасия, Бог все още апелираше към съвестта му. Бог говори на Манасия и неговите последователи, но те не искаха да слушат. Не ни е казано какво е казал Бог на Манасия, но най-вероятно е било предупреждение за предстояща присъда и че все още има време за покаяние. Естествено бихме си помислили, че след такова спускане в поквара и нечестие, Бог не би му дал никакво предупреждение, но това не е нашият Бог. Виждаме същото в цялата Библия: подобно на Манасия, Езавел, лъжепророчицата от Тиатира, беше съблазнила Божиите служители да извършват грях и да принасят жертви на идоли. Но Господ „й даде време да се покае“, преди присъдата да падне върху нея и нейните последователи (Откр. 2:20–23).
Манасия беше отхвърлил своето благочестиво наследство и донесе срам на бащиния си дом. Подобно на блудния син от Евангелието на Лука, той живееше в „далечна страна“ (Лука 15:12–13). Но Божието око и сърце все още бяха върху него. О, Божията благодат!
