Началният стих на глава 13 е въведение към последните беседи на нашия Господ. Поводът беше, че най-накрая „Неговият час беше дошъл“. В хода на земния път на нашия Господ сме чували за други „часове“. В Кана Галилейска Той можеше да каже на майка Си: „Моят час още не е дошъл“ – часът на Неговото проявление в слава пред света. В Йоан 5 четем: „Идва час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и тези, които са чули, ще живеят“ – часът на Неговата благодат към грешниците. В присъствието на човешката враждебност два пъти четем, че „никой не Го хвана, защото часът Му още не беше дошъл“ – часът на Неговото страдание. Този час – часът, който въвежда прощалните думи – има друг характер. Това е часът на Неговото завръщане към Неговата слава с Отца, в любовта и святостта на Отцовския дом.
Учениците обаче щяха да бъдат оставени в един оскверняващ свят, който мразеше Отца и отхвърляше Христос. Ако тогава те трябва да бъдат пазени от злото на света, през който преминават, и все пак да се наслаждават на общение с Христос в Отцовския дом на любов и святост, те ще се нуждаят от това последно благодатно служение с неговата утеха, неговите наставления и неговите предупреждения.
Ако Господ напусне света, Той няма да забрави Своите, нито ще престане да ги обича. Уви! Сърцата ни може да изстинат към Него, ръцете ни може да се уморят в добротворство, краката ни може да се скитат; но за това сме уверени: че Той никога няма да ни изостави. Неговата любов ще ни носи и ще се грижи за нас „докрай“; и накрая, любовта ще ни приеме във вечния дом на любовта, където няма студени сърца, нито ръце, които висят, нито крака, които се скитат.
