След като Манасия се покая, Бог го върна в Йерусалим и го възстанови в царството му. Тогава реалността на Божията сила и благодат достигна до сърцето му: „Тогава Манасия позна, че Господ е Бог“ (ст. 13).
Покаянието е вътрешна промяна във възгледа на душата ни за нашия грях в светлината на Божията праведност. Външно, истинското покаяние ще се прояви в променено поведение и отношение. Има преди и след в истинското обръщане към Бога. Точно това виждаме в Манасия след неговото покаяние. Той започна проект за възстановяване на стените на Йерусалим и очистване на Божия дом от идолите, които беше поставил там (ст. 14–16). Това бяха плодовете на покаянието, външното доказателство за вътрешната реалност. Не беше съвършено, но беше истинско (виж ст. 17).
Молитвата на Манасия е спомената в днешния текст, но не е записана в Библията за нас. Въпреки това, тя е запазена в някои от еврейските исторически писания. Това е дълга молитва, но един ред е значим: „Защото Ти, Господи, си Бог на тези, които се покайват, и в мен Ти ще проявиш Своята доброта… и аз ще Те хваля непрекъснато през всички дни на живота си.“ Познанието и признаването на Божията благодат пораждат поклонение и послушание. И Бог тогава изпрати „пророци“ при Манасия, които „му говориха“, за да го изградят във вярата му. Колко прилича на нашия Бог, който е същият, вчера, днес и завинаги! Има прекрасен епилог към тази история на благодатта. Манасия е намерен в родословието на Христос в Матей 1:10. Чудя се дали е знаел, че ще бъде прародител на Месията, който е направил спасението му възможно, Този, който ще умре за него? Сега знае.
