Това, че християните трябва да бъдат свидетели на Господ Исус Христос, е факт, който е много ясно изложен в Божието Слово. Това, че много християни не са успели да бъдат свидетели за нашия Господ, също е факт и то много плачевен. Да бъдеш доволен от факта, че си спасен и не чувстваш никаква отговорност отвъд това, е тъжна ситуация и може да хвърли съмнение върху реалността на вярата ти. Това трябва да накара човек да изследва себе си, за да се увери, че вярата му не е от вида, описан в Яков 2:26: „Защото както тялото без дух е мъртво, така и вярата без дела е мъртва.“
Не се очаква всеки вярващ да бъде евангелист, но всеки вярващ трябва да се стреми да върши делото на евангелист, макар и в много малък мащаб. Вярващият не може да мълчи напълно за вярата си, особено там, където има религиозна свобода. „Не просто сме спасени от ада“, пише К. Х. Макинтош, „това е вярно. Не просто сме опростени, оправдани и приети; всичко това е вярно; но ние сме призовани към високата и свята работа да носим през този свят името, свидетелството, славата на нашия Господ Исус Христос.“ Апостол Павел цитира от Псалм 116, казвайки: „Имайки същия дух на вяра, според писаното: „Повярвах, затова и говорих“, и ние вярваме, затова и говорим“ (2 Кор. 4:13).
Апостолите Петър и Йоан не стояха пред приятелски настроени разпитващи, когато казаха: „Право ли е пред Бога да слушаме вас повече, отколкото Бога, вие сами отсъдете. Защото ние не можем да не говорим това, което сме видели и чули“ (Деяния 4:19–20). Дано и ние бъдем такива свидетели за Господа!
