Тази последна глава от Евангелието на Йоан описва случая на Галилейското езеро, когато „Исус отново се яви на учениците“ (21:1). Присъствието им в този регион не беше изненадващо. В деня на Христовото възкресение им беше казано да отидат в Галилея, защото там Той щеше да ги види (Мат. 28:7, 10; Марк 16:7). Разбира се, те се бяха зарадвали да Го видят в онази горна стая в Йерусалим! Но сега бяха в Галилея, чакайки да Го видят отново.
Какви мисли биха могли да ни занимават, докато чакаме Господ да изпълни обещанията Си? По този повод Петър заяви: „Отивам да ловя риба“ (Йоан 21:3). Актът на риболов не беше непременно грешен сам по себе си; със сигурност им трябваше храна. Но изглежда, че риболовът се превърна в разсейване за Петър. Когато самият Исус стоеше на брега, Петър не притежаваше духовната осъзнатост да разбере кой е Той, докато апостол Йоан не обяви: „Господ е!“ (ст. 7). Това показва, че нашите ежедневни рутини трябва да бъдат изпълнени с осъзнаването на Господното присъствие. В противен случай ще изпаднем в стария си, естествен поглед върху нещата, неспособни да разпознаем, че Той е точно там с нас.
Но тогава, когато учениците излязоха на сушата, риболовът им беше заменен с пиршество. Господ Исус милостиво им осигури закуска на всички. Какво време е, когато самият Учител ни кани да дойдем и да вечеряме! След като се нахраниха заедно, Господ нежно предприе публичното възстановяване на Петър, като го настави да се грижи за агнетата и овцете от Неговото стадо. Тогава идва цитираният по-горе стих. Въпреки че Петър щеше да страда заради Христос, думите на Спасителя щяха да стабилизират пътя му: „Следвай Ме.“
Много обикновени задачи ще ни занимават ежедневно, но нека не намираме удовлетворението си в тях! Ако не само ловим риба, но и пируваме и следваме, какво свидетелство ще бъде това.
