Христос никога не роптаеше заради непрекъснатото нахлуване на нуждаещото се човечество. Той не водеше отчет за всичко, което трябваше да направи, нито някога се оплакваше от това. Той „ходеше, вършейки добро“. Неговата храна и Неговото питие бяха да върши волята на Този, Който Го изпрати, и да завърши Своето дело (Йоан 4:32). Към Него бедните и нуждаещите се, обременените и съкрушените, отхвърлените и нещастните, бездомните и чужденците, вдовиците и сираците, болните и изоставените, всички можеха да се стичат с пълна увереност, че ще намерят в Него извор, който винаги тече и изпраща във всички посоки изобилни потоци от жива съпричастност към всяка възможна форма на човешка нужда. Вратата на Неговото сърце винаги беше широко отворена. Той никога не каза на никой син на нужда или дете на скръб: „Не мога да стана и да ти дам.“ Той беше готов да стане и да отиде с всеки нуждаещ се кандидат, и Неговата благодатна дума винаги беше: „дайте.“
Такъв беше Исус, когато беше тук долу, и Той е все същият, чиято слава изпълва цялото небе горе. Неговата врата стои отворена, така че най-долните, най-виновните и най-нуждаещите се грешници са добре дошли. Те могат да имат своите пурпурни и алени грехове измити в Неговата изкупителна кръв. Те могат да имат прошка и мир, живот и праведност, небе и неговата вечна тежест на слава, всичко като безплатен дар на божествена благодат. И докато са на път от благодат към слава, те могат да имат цялата любов на Неговото сърце и силата на Неговото рамо, това сърце, което изрази своята привързаност на кръста, и това рамо, което ще поддържа стълбовете на божественото управление завинаги.
