Епафродит е бил верен на значението на името си: „прекрасен“. Но донасянето на дар за Павел на 800 мили от Филипи до Рим почти го е убило (ст. 30). Той е бил разтревожен от мисълта за ефекта, който новината за болестта му би имала върху братята му, които са го изпратили (ст. 26), но Бог се е смилил над него и той е възвърнал здравето си. Бог се е смилил и над Павел, защото за него би било „скръб върху скръб“, ако Епафродит беше умрял: скръб да загуби този скъп брат в допълнение към скръбта да го вижда толкова болен и разтревожен.
Скръбта може да бъде егоцентрична, но в случая с тези двама мъже тя е била безкористна. Павел би могъл да използва дара си на изцеление (срв. Деяния 19:11–12), за да изтрие сълзите, но очевидно е знаел, че това не е Божията воля, нещо, над което така наречените лечители чрез вяра трябва да размислят. Когато Епафродит се е възстановил, Павел го е изпратил обратно у дома, скърбящ, разбира се, да загуби компанията му, но по-малко, защото е знаел, че братята му ще се радват да го приемат жив и здрав.
По-рано в това писмо Павел е писал за себе си, че да умре би било „печалба“, защото би означавало „да бъде с Христос“, което е „много по-добре“ (1:21, 23); но той е знаел скръбта и загубата, които изпитват останалите, когато любим човек напусне този живот. Той е бил силно засегнат от проблемите, които другите са срещали.
Трябва ли да преоценим начина, по който мислим за чувствата на другите? Това не е да насърчаваме култура на жертви – собственият пример на Павел предпазва от това (ст. 14–18) – а да научим това, което той е научил, когато Господ Исус му е казал от славата: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ (Деяния 9:4). Да, нашият Господ ни съчувства, когато скърбим (Евр. 4:15), защото ние сме членове на Неговото тяло на земята (1 Кор. 12:27); и Той Сам познава скръбта, защото е бил „Човек на скърби“, когато е бил тук (Исая 53:3).
