Като млад мъж, Еремия беше призован от Господа на пророческа служба. Цар Йосия беше на трона в Йерусалим и течеше съживление. Йосия беше премахнал идолопоклонническите прояви, които заразяваха земята, дори лично надзираваше унищожаването на олтарите на Ваал (2 Лет. 34:3–5). Пет години след призива на Еремия се проведе огромна Пасха – най-голямата от дните на Самуил (35:18–19). Вероятно изглеждаше, че Еремия ще се радва на много насърчение.
Но по-малко от четиридесет години по-късно Йерусалим лежеше в руини. Божият дом беше изгорен, градските стени бяха разрушени, скъпоценните неща на царството бяха унищожени, много хора бяха убити, а останалите бяха отведени в плен във Вавилон (36:18–20). Каква трагедия! Как се промениха нещата толкова бързо?
Изглежда има намек, че съживлението по времето на Йосия е било само външно. Царят е изисквал от всички да застанат на страната на Господа (34:32), но Божията оценка чрез Еремия е била следната: „Юда не се обърна към Мен с цялото си сърце, а с преструвка“ (Ер. 3:10). Освен това, въпреки националните реформи на Йосия, изглежда, че той не е имал влияние върху собственото си семейство. Последните четирима царе на Юда са били трима синове и един внук на Йосия, и всеки от тях е вършил зло пред Господа. Еремия непрекъснато ги е призовавал да се върнат, но без резултат.
Това е поучително за нас. Лесно е да изискваме или дори да налагаме нашите очаквания за външно изпълнение. Но когато сърцата не са достигнати и пророческото слово е пренебрегнато, сигурно ще последва низходящ курс. Ако открием разпадащо се свидетелство в нашите семейства и нашите местни събрания, може би и ние налагаме само външно съответствие. Нека разгледаме пътищата си.
