Признанието, че „не сме свои“
И това преживяване я кара да разбере чрез благодат друг аспект на връзката си, доказвайки истински напредък в разбирането на благодатта и състоянието на сърцето. Вече не е желанието, което търси притежание на обекта за себе си, а е съзнанието, че тя принадлежи на Него. „Аз съм на моя Възлюбен.“ Това е много важен напредък. Душата, която търси спасение, която търси да задоволи новосъбудени привързаности, възкликва, веднага щом се увери в това: „Моят Възлюбен е мой.“ Когато е имало по-дълбоко преживяване на себе си, тя се разпознава като Негова. Така, по отношение на себе си, не е „Намерихме Този, за Когото писаха пророците“; а „Не сме свои, защото сме купени с цена.“ Да принадлежиш по този начин на Христос, вече не мислейки за себе си, е щастието на душата. Не че губим усещането за блаженството от притежаването на Спасителя, но другата мисъл, мисълта да бъдем Негови, заема първо място.
Съзнанието на остатъка за това какво е Невестата за Възлюбения
Отново Възлюбеният свидетелства за скъпоценността на невестата в Неговите очи. Но и тук има разлика. Преди, когато говореше за нея, Той добавяше към нежността и красотата на нейния вид всички благодати, които се виждаха в нея, меда, който течеше от устните й, приятните плодове, които се намираха в нея, сладките аромати, които Той призоваваше дъха на Духа да изнесе. Сега Той не повтаря тези неща. Той говори за това, което тя е за Него. След като е описал нейната лична красота, сърцето Му се спира на това, което тя е за Самия Него. „Моята гълъбица, моята непорочна, е само една.“ Неговата привързаност не може да види друга: никой не може да се сравни с нея. Има много други, но те не са тази, която Той обича. Личността на Господа изпълва сърцето, което е било върнато към Него. Погледът и благодатите на невестата са предмет на свидетелството на Младоженеца. Освен това за Него няма никой друг освен нея, единствената на майка си. Така ще бъде с остатъка на Израел в последните дни, както и по дух е сега с нас.
Приемането на Христос и Неговото единение с този остатък в Йерусалим са представени по много поразителен начин в това, което следва. Вече не е Възлюбеният, който излиза от пустинята — където Той е свързал Своя народ със Себе Си — в слава и в любов. Това е невестата, красива като луната и сияеща със слава, която се появява на сцената, като армия с развени знамена. Възлюбеният беше слязъл, за да погледне узряващите плодове на долината и да види дали Неговата лоза процъфтява. Преди да се усети, Неговата любов Го прави като колесниците на Неговия доброволен народ (сравни Псалм 110:3). Той ги води в слава и триумф. Той беше търсил плодовете на благодатта сред тях; но, след като беше слязъл за това, Той ги възвисява в слава. Едва когато Неговият народ е напълно установен в благодат, всичко в тях ще бъде красота и съвършенство, и те ще признаят, че принадлежат изцяло на Христос, и в същото време ще притежават изцяло Неговата привързаност.
Тази последна мисъл е покоят на тяхното сърце. Това е изразено по следния начин в третата формулировка на преживяването на тази божествена песен, ако мога така хладно да се изразя, и която дава пълното щастие на невестата: „Аз съм на моя Възлюбен и Неговото желание е към мен“ — съзнанието за принадлежност към Христос и че Неговите привързаности почиват върху нас — съзнанието, че ние сме обекти на Неговите собствени привързаности и наслада. Това е най-дълбоката и съвършена радост.
Читателят ще направи добре да претегли тези три израза на сърдечно удовлетворение: притежаването на Христос; нашата принадлежност към Него; и последното, с неизразимото знание, че Неговото сърдечно удоволствие е в нас, колкото и много — и със сигурност тогава ще се почувства — всичко е благодат.
Но (да се върнем към текста) те вече могат да излязат с Него, за да се насладят на всички благословения на земята в сигурността и общението на Неговата любов. Какви плодове на благодарност, какви особени чувства ще бъдат тези, които народът на Израел е запазил само за Господа, които никога не биха могли да имат за никой друг, и които, в крайна сметка, никой освен тях не би могъл да има към Господа, разглеждан като дошъл на земята.
