Всички вярващи сега са свещеници. По време на еврейското разпореждане, в Стария Завет, свещенството е било ограничено до едно семейство и никой извън този божествено описан кръг не е смеел да проникне в него. Но Аарон и синовете му са били образ на цялата Църква като свещеническо семейство, на Църквата като свещеническо семейство във връзка с Христос; защото колкото и благословено да е мястото, в което вярващите сега са доведени, и колкото и скъпоценни да са привилегиите, с които са облечени, всички тези неща се ползват само във връзка с Христос. Всички еднакво, следователно, са свещеници и всички еднакво имат достъп до най-святото от всички, до непосредственото присъствие на Бога. (Виж Евреи 10:19–22; 1 Петър 2:5–9.) Това достойнство и този достъп им принадлежат единствено на основание на свещенството на Христос и вечната сила на Неговата единствена жертва за грехове. Като свещеници имаме олтар (Евреи 13:10) и на този олтар трябва постоянно да принасяме нашите жертви на Бога.
Какви са жертвите на християнските свещеници?
Те са двойствени по характер. Първо, има „жертва на хваление“;
тоест, както Сам Божият Дух обяснява, „плодът на нашите устни, които благодарят на Неговото име“ (Евреи 13:15). С това ще съответстват „духовните жертви“ в посланието на Петър. От това разбираме, че всяко истинско поклонение, благодарност и хваление са жертви; и това отново ще ни помогне да определим какво е истинско поклонение, благодарност или хваление. Четем за нашия благословен Господ, че чрез вечния Дух Той принесе Себе Си без петно на Бога. (Евреи 9:14). Всяко истинско поклонение, следователно, трябва да се характеризира с три неща. То трябва да бъде представено в силата на Светия Дух (сравни Йоан 4:24; Филипяни 3:3), Христос е средството, чрез което трябва да бъде представено (защото Той наистина е олтарът на християнина), и то трябва да бъде принесено на Бога. Псалмистът, когато размишлява върху красотата на скиниите на Господа на силите, възкликва: „Блажени са онези, които живеят в Твоя дом: те ще Те хвалят непрестанно“ (Псалм 84:4). Тази благословия принадлежи сега на всеки Божий светец; не, ние самите сме изградени като духовен дом и като свято свещенство е наша привилегия да принасяме вечно хваление. За Бога се казваше, че обитава – тоест, че е заобиколен от, че живее сред – хваленията на Израел. Много повече трябва да бъде така сега, когато в Своята безкрайна благодат и чрез ефикасността на делото на Христос Той ни е довел до Себе Си и се наслаждава на обожанието на нашите сърца.
Второ, има жертви от друг вид, които сме призовани, или по-скоро е наша привилегия, да принасяме. Те са свързани със служението на нуждите на Божиите светии.
Четем така в Евреи: „Да правите добро и да споделяте, не забравяйте; защото с такива жертви Бог благоволи.“ Отново, във Филипяни, апостолът говори за дара, който му е бил изпратен чрез Епафродит, като „благоухание, приятна жертва, угодна на Бога.“ Той представляваше, за да заемем език от Стария Завет, благоуханна жертва. Колко благодарно на Бога тогава е служението, жертвите от този вид! Но трябва да се помни, че самото даване – даване, например, неохотно или само поради настоятелност – не би направило дара жертва. Както при жертвата на хваление, дарът трябва да бъде представен чрез Христос, на Бога, в силата на Духа. Само за такива дарове може да се каже, че са „благоухание, приятна жертва, угодна на Бога.“
Прилагането на тези принципи лесно може да бъде направено от онези, които желаят да проверят характера на своето поклонение и на своите благодеяния; и докато прилагането не може да не смири повечето от нас, като покаже колко голяма част от нашето служение е наистина безполезна пред Бога, то със сигурност ще донесе благословение, ако ни води във всяко упражнение на нашето свещенство да съдим себе си като в светлината на Божието присъствие.
В Римляни 12 четем за друга жертва, която, макар и да не е свързана в това писание с нашето свещенство, все пак може да бъде накратко обяснена.
Апостолът казва: „Затова ви моля, братя, заради Божиите милости, да представите телата си като жива жертва, свята, угодна на Бога, което е вашето разумно“ (или интелигентно) „служение“ (ст. 1). Това увещание се свързва, като основание за призив, с края на Римляни 8, и, по отношение на съдържанието си, с Римляни 6; тоест, Божиите милости са всички милости, които са били изразени, в Божията благодат, в нашето изкупление – както е проследено в Римляни 1–8 – и призивът относно нашите тела произтича от истината, изложена в Римляни 6. Избавени от силата на греха чрез смъртта с Христос, грехът вече не трябва да царува в нашето смъртно тяло, за да му се подчиняваме в неговите похоти (Римляни 6:12). Не; нашите тела трябва отсега нататък да бъдат предадени на Бога, така че както преди са били инструменти на неправда за грях, така сега нашите членове да бъдат инструменти на правда за Бога.
Идвайки тогава към Римляни 12, научаваме характера на представянето на нашите тела на Бога. Те трябва да бъдат представени „жива жертва“; не като заклано животно, мъртва жертва, положена на олтара, но тъй като нашите тела не са мъртви и грехът е в нас, те винаги трябва да бъдат държани под силата на смъртта („винаги носейки в тялото „умъртвяването“ на Исус“), и така, представени на Бога като жива жертва. Те са представени на Него за Неговото служение, така че, вместо да бъдат управлявани, както винаги са били, от нашите собствени воли за нашите собствени цели, Той в Своята чудна благодат отсега нататък да ги използва като органи за изразяване на Христос. Такова предаване на нашите тела на Бога, нека отново бъде заявено, включва постоянното прилагане на силата на смъртта и следователно става жива жертва. Христос е в нас, тялото е мъртво поради греха; но Духът е живот поради праведността. И такава жертва, както е, от една страна, свята и угодна на Бога, така е, от друга, нашето интелигентно служение – служение, подходящо за претенциите, които Бог има към нас поради изкуплението, и такова, може да се добави, което трябва да бъде радостно, както и интелигентно изпълнено.
Може да се направи още една забележка. Ще се забележи, че и в този случай жертвата е представена на Бога (на кого друг би могла да бъде принесена?) на основание на изкуплението; тоест, чрез Христос; и също така е вярно, че тя може да бъде извършена само в силата на Светия Дух. От това следва, че трябва да живеем свещенически живот; че независимо дали сме заети с хваление и обожание, или сме ангажирани със служение на нуждите на другите, или в натоварените дейности на нашите призвания (виж 1 Петър 2:9), трябва да се държим като свещеници пред олтара в присъствието на Бога.
