Биографиите на Давид и Саул разкриват остри контрасти. Давид беше Божият човек, докато Саул беше на Сатана. Давид беше човек по Божието сърце, докато Саул беше човек по сърцето на народа. Давид беше Божият избор за цар, докато народът избра Саул – и Бог им изпълни желанието. Когато Самуил помаза Давид, „Духът Господен дойде върху Давид от този ден нататък... Но Духът Господен се оттегли от Саул, и един зъл дух от Господа го смущаваше“ (1 Царе 16:13-14). Четем, че „Давид постъпваше мъдро във всичките си пътища, и Господ беше с него“ (1 Царе 18:14). Това никога не се казва за Саул.
Господ отхвърли Саул да бъде цар поради неговото многократно непокорство и упоритост. Но Господ утвърди царството на Давид и сключи завет с него, намеквайки, че потомък на Давид ще седи на неговия престол завинаги – препратка към нашия Господ Исус (2 Царе 7:16).
Давид беше човек на молитва, който непрекъснато хвалеше Бога с цялото си сърце (Псалм 34:1; 9:1). Четем, че Саул се моли само два пъти. Всеки път, когато Давид искаше да узнае Божията воля, той многократно питаше Господа, Който отговаряше. Саул пита Господа два пъти и му беше отказано два пъти (1 Царе 14:37; 28:6).
Когато Саул беше смирен слуга, Бог му даде царството. Но когато Саул започна да се гордее, той загуби царството си. Гордостта е грехът, който накара Саул да загуби характера си, короната и живота си. Смирението е благодатта, която направи Давид цар и му даде царството. Така и Христос осигури Своето царство (Филипяни 2:8-9).
Давид винаги гледаше на Саул като на Господния помазаник и уважаваше неговата длъжност. Той пощади живота на Саул два пъти (1 Царе 24, 26). От друга страна, Саул знаеше, че Давид е Божият избор за цар, но многократно се опитваше да го убие.
Давид обичаше бунтовния си син Авесалом, дори след като той се разбунтува и принуди баща си да отиде в изгнание. По време на гражданската война между тях, Давид каза на своите командири да се отнасят нежно с Авесалом. Въпреки че Авесалом жадуваше за кръвта на баща си, Давид не постъпи по същия начин. В рязък контраст, Саул се опита да убие сина си Йонатан два пъти: първо, когато той несъзнателно не се подчини на царската заповед (1 Царе 14:44); и второ, когато Йонатан помогна на Давид да избяга (1 Царе 20:33).
Последните действия на Саул са свързани с тъмнина: „Саул се преоблече... и те дойдоха при жената през нощта... Тогава те станаха и си отидоха през тази нощ“ (1 Царе 28:8,25). Но последните дни на Давид са свързани със светлина: „Давид... ще бъде като светлината на утрото, когато изгрява слънцето, утро без облаци“ (2 Царе 23:1,4). Животът на Саул беше една маскарада след друга, кулминираща в посещението му при вещицата (1 Царе 28). В двуличието на сърцето си Саул избяга в пещера и откри, че Бог го е изоставил. В целостта на сърцето си Давид избяга в пещера и там намери Божията помощ (1 Царе 24).
Сравняването на смъртта на Давид и Саул е поучително: Давид уверено ръководеше царството си до края на живота си, включително назначаването на Соломон за негов наследник (3 Царе 1:30); Саул се препъна в поражение, без да има контрол над себе си или над царството си. Той умря в битка с филистимците, но Давид „почина с бащите си и беше погребан в Давидовия град“ (1 Царе 31; 3 Царе 2:10).
Саул се опита да убие Давид
Отстъпникът цар не можеше да скрие факта, че неговата страст беше да унищожи Давид. Въпреки че Саул знаеше, че Давид е Божият избор за цар, той все пак се стремеше да го убие. Той лично направи два опита да убие Давид с копие, когато „зъл дух от Бога“ дойде, докато Давид свиреше музика, за да го успокои. Но Давид се измъкна (1 Царе 18:11; 19:9). От времето, когато Давид уби Голиат, Саул ревнуваше, защото народът го хвалеше. Той даде дъщеря си Михал за жена на Давид, за да го въведе в семейството, така че тя да му бъде „примка, и ръката на филистимците да бъде против него“ (1 Царе 18:21). Той искаше Давид да се бие с филистимците, надявайки се, че ще умре в битка: „Нека моята ръка не бъде против него, но нека ръката на филистимците бъде против него“ (1 Царе 18:17). Вместо зестра от Давид, Саул искаше само „100 филистимски краекожия“, надявайки се Давид да падне от тяхна ръка (1 Царе 18:25). Накрая Саул даде заповеди на сина си Йонатан и на всичките си слуги да убият Давид (1 Царе 19:1). Той дори изпрати своите хора при Давид, казвайки: „Доведете го при мен... за да го убия“ (1 Царе 19:15).
Давид отиде в изгнание
Животът на Давид беше в опасност до смъртта на Саул. Той избяга от гнева на Саул и се скри в гори и пещери. По време на своите 10 до 14 години изгнание, Давид описва себе си като преследвано животно: „Приготвили са мрежа за стъпките ми... Изкопали са яма пред мен“ (1 Царе 26:20; Псалм 57:4; 102:6; 57:6).
През тези години Давид беше в Божието училище, което го обучаваше да чака Него и да Му се доверява. Моисей беше в Божието училище 40 години, една трета от живота си. Бог трябваше да научи на търпение и доверие всеки човек, когото е използвал. Давид завърши Божието училище, превърнат от овчарче в най-великия цар на Израел и човек по Божието сърце. Много от псалмите на Давид са написани през този период на изгнание.
Давид предвещаваше истинския Цар, Исус Христос, Сина на Давид (Матей 1:1). Навсякъде в живота на Давид откриваме най-благословени типове на Христос. Защото този цар по Божието сърце дава типично видение за идващия истински Цар, Давид трябваше да премине през много години на страдание, преди да може да получи царството и неговата слава. Петър говори за „страданията на Христос и славите, които щяха да последват“ (1 Петър 1:11). Това е пътят, определен от Бога за Давид, за Христос и за всеки светец, включително и за нас.
Давид пощади живота на Саул
В 1 Царе 24, Давид все още бягаше от Саул, криейки се в суровата пустиня Ен-Геди. Саул тръгна да го търси с армия от 3000 души, докато Давид имаше само 600. Саул влезе в пещерата, където се криеше Давид, и заспа. Войниците на Саул бяха на пост отвън. Отстъпникът цар на Израел спеше на самото място, където беше на милостта на човека, когото търсеше. Хората на Давид видяха своето предимство: „Това е денят, за който Господ ти каза: „Ето, Аз ще предам врага ти в ръката ти, за да му направиш каквото ти се вижда добро“ (1 Царе 24:4). Пред Давид се представи златна възможност. Един удар с меч щеше да го отърве от горчивия му враг, да премахне единствения човек между него и трона и да сложи край на живота на преследване.
Това беше критичен момент в живота на Давид. Щеше ли да вземе нещата в свои ръце или да чака Бог да се справи с врага му? Щеше ли да отмъсти сам или да остави отмъщението на Бога? Давид знаеше, че отмъщението принадлежи на Бога (Второзаконие 32:35; Псалм 94:1). Давид знаеше, че е бил помазан от Самуил за цар. Беше ли дошло времето да се отърве от врага си и да се възкачи на трона? Давид беше викал към Бога за избавление (Псалм 54:1-2). Беше ли настъпило това време сега?
Бог изпитваше вярата на Давид. Бог беше казал: „Не убивай“ (Изход 20:13). Щеше ли Давид да се подчини на тази заповед? Бог изпитваше Давид, който пише: „На Теб чакам цял ден... Нека ме запазят непорочността и правотата, защото Те чакам“ (Псалм 25:5,21). Той също пише: „Почивай в Господа и чакай търпеливо Него“ (Псалм 37:7). Щеше ли да чака Божието време?
Тук има урок за нас. Трябва да бъдем много внимателни какви заключения правим от събитията на провидението. Склонни сме да бъркаме възможността да следваме собствените си склонности с Божието одобрение на собственото ни поведение. Бог изпитва сърцата ни, за да покаже какво има в тях. Когато вземаме нещата в свои ръце, ние вече не чакаме Него и не ходим с вяра. Всъщност това, което казваме, е: „Господи, не мога да Ти се доверя да се справиш с този въпрос по моя начин, затова ще го направя сам.“
Как реагира Давид на изпитанието? Духът триумфира над плътта. Той каза на своите хора: „Господ да не даде да сторя това нещо на господаря си, Господния помазаник, да вдигна ръка против него, понеже той е помазаникът Господен“ (1 Царе 24:6). Поддържаната от Бога вяра винаги търси Божията ръка. В отговора си към войниците си Давид спомена Господа три пъти. Той видя Саул не като враг, който искаше да го убие, а като Господния помазаник. Давид „въздържа слугите си... и не им позволи да се надигнат против Саул“ (1 Царе 24:7).
Давид не уби Саул, но „тайно отряза крайчеца на Сауловата дреха“ (1 Царе 24:4). Но дори това смути съвестта му. Той съжали за необмисленото си действие; беше съгрешил. Неговата нежна съвест беше смутена, знак за истинска духовност.
Давид отново пощади живота на Саул
В 1 Царе 26, Давид имаше втора възможност да убие Саул, но човекът по Божието сърце отново го пощади. Давид избяга в пустинята, а Саул отново тръгна след него с 3000 мъже (1 Царе 26:2). Давид и племенникът му Авишай влязоха в лагера на Саул и го намериха да спи в окоп, заобиколен от своите хора, които също спяха. Копието му беше забито в земята наблизо. Авишай поиска разрешение от Давид да удари Саул веднъж със собственото си копие. Той си мислеше, че докато Давид отказва да убие Саул сам, може да позволи на един от своите хора да го направи.
Още веднъж Давид имаше възможност да убие Саул. Ако позициите им бяха разменени, Саул със сигурност щеше да убие Давид. Авишай предположи, че Бог е предал врага му в ръката на Давид и е изпратил дълбок сън на Саул и неговите хора. Но както преди, той каза на Авишай, че би било греховно да убие Саул, защото той е бил назначен от Бога. Той остави Бог да се справи със Саул. Но той взе копието и стомната с вода, които лежаха близо до Саул.
Уроци за днес
Тъй като всички старозаветни истории „бяха написани за наше поучение“ (Римляни 15:4), можем да извлечем следните уроци от гореизложеното:
- Не трябва да позволяваме на привидно благоприятни обстоятелства да ни накарат да не се подчиняваме на Бога. Изглеждаше, че Бог е уредил нещата така, че Давид да убие Саул. Но Бог каза: „Не убивай“ (Изход 20:13) и Давид нямаше да не се подчини на Бога.
- Не трябва да позволяваме съветът на друг светец да ни подтикне към непокорство.
- Не трябва да търсим отмъщение. Бог многократно е казвал, че отмъщението е Негово (Второзаконие 32:35; Псалм 94:1; Римляни 12:19; Евреи 10:30). Давид знаеше това, затова остави Саул в Божиите ръце. Той успя да остави Бог да отмъсти за неговата кауза (Римляни 12:19).
- Петър ни призовава да следваме стъпките на Христос (1 Петър 2:21). Давид е тип на Христос в Неговото търпение към враговете Си и в Неговата вяра в Бога. „Когато беше хулен, не отвръщаше с хула; когато страдаше, не заплашваше, но се предаваше на Този, Който съди праведно“ (1 Петър 2:23).
- Подобно на Давид, трябва да „оставим търпението да извърши съвършеното си дело, за да бъдете съвършени и завършени, без да ви липсва нищо“ (Яков 1:4).
Последните думи на Давид към Саул
Давид се оттегли, но не се върна при хората си. Вместо това отиде на върха на хълм, откъдето лесно можеше да избяга. В последния си разговор със Саул, Давид учтиво попита: „Защо господарят ми така преследва слугата си? Защото какво съм направил, или какво зло има в ръката ми?“ (26:18). Какво престъпление извърши Давид? Давид тук беше тип на Христос, Който предизвика враговете Си: „Ако съм говорил зло, свидетелствайте за злото; но ако добре, защо Ме биете?“ (Йоан 18:23).
Давид продължи речта си към Саул: „Нека... царят чуе думите на слугата си: Ако Господ те е подбудил против мен, нека приеме приношение“ (26:19). Давид предполага, че може би Господ е използвал Саул, за да го накаже за някаква грешка. Тази възможност винаги трябва да упражнява съвестта ни, защото Господ „не наказва с желание“ (Плачът на Йеремия 3:33). Наказанието може да бъде спестено, „ако съдим себе си“ (1 Коринтяни 11:31). Винаги е мъдро да питаме с Йов: „Покажи ми защо се бориш с мен“ (Йов 10:2).
Давид завърши обръщението си към Саул, казвайки: „Нека кръвта ми не падне на земята пред лицето на Господа. Защото царят на Израел е излязъл да търси бълха, както когато някой лови яребица в планините“ (26:20). Първо, Давид предупреди, че ако Саул пролее кръвта му, тя ще падне пред лицето на Господа и Той ще го счете за виновен. Второ, Давид твърдеше, че е под достойнството на царя да преследва сина на Есей, когото той оприличава на „бълха“ – незначително, безполезно нещо. Трето, Давид апелира към съвестта на Саул, сравнявайки го с мъже, ловуващи „яребица“ – безобидна птица, която отлита, когато е нападната.
Отговорът на Саул на речта на Давид беше: „Съгреших... Няма да ти сторя повече зло,... Постъпих глупаво и сгреших извънредно“ (26:21). Най-вероятно обладаният от демон цар не беше искрен в оплакването си, нямаше нито истинско чувство за своята нечестивост, нито истинско покаяние. Неговата изповед беше подобна на разкаяния вик на Юда: „Съгреших, като предадох невинна кръв“ (Матей 27:4).
Последните думи на Саул към Давид бяха: „Да бъдеш благословен, сине мой Давиде! Ти ще извършиш велики дела и ще надделееш“ (26:25). Саул призна славно бъдеще за Давид. Той знаеше, че Бог благоволи към Давид, но това не спря неговия низходящ път. Саул отиде към ужасната си гибел (1 Царе 31), а Давид чакаше Божието време да се възкачи на трона.
Следващия месец ще разгледаме Давид, Навал и Авигея
