„Бъдете свети, защото Аз съм свят.“ (1 Петрово 1:16)Ако святостта е толкова основна за християнския живот, защо не я преживяваме повече в ежедневието? Защо толкова много християни се чувстват постоянно победени в борбата си с греха? Защо църквата на Исус Христос толкова често изглежда по-съобразена със света около нея, отколкото с Бога?
Първият ни проблем е, че отношението ни към греха е по-егоцентрично, отколкото богоцентрично. Повече се тревожим за собствената си „победа“ над греха, отколкото за факта, че греховете ни наскърбяват Божието сърце. Не можем да толерираме провал в борбата си с греха главно защото сме ориентирани към успеха, а не защото знаем, че това е обидно за Бога.
У. С. Плъмър каза: „Никога не виждаме греха правилно, докато не го видим като против Бога... Всеки грях е против Бога в този смисъл: че Неговият закон е нарушен, Неговата власт е презряна, Неговото управление е пренебрегнато... Фараон и Валаам, Саул и Юда всеки каза: „Съгреших“; но завръщащият се блуден син каза: „Съгреших против небето и пред Тебе“; а Давид каза: „Против Тебе, само против Тебе съгреших.“ Бог иска да ходим в послушание – не в победа. Послушанието е ориентирано към Бога; победата е ориентирана към себе си. Това може да изглежда като просто разделяне на косъмчета по семантика, но в основата на много от нашите трудности с греха стои фино, егоцентрично отношение. Докато не се справим с това отношение, няма да ходим последователно в святост.
Победата е страничен продукт на послушанието. Докато се концентрираме върху това да живеем послушен, свят живот, със сигурност ще изпитаме радостта от победата над греха. Ще започнете ли да гледате на греха като на обида срещу свят Бог, вместо само като на лично поражение?
