„Ураганът Мич, ураган от пета категория, се очаква да удари бреговете на Белиз, Централна Америка, някъде късно във вторник или рано в сряда, 27-28 октомври 1998 г. Направете планове за евакуация от района. Ние ще предложим всякаква помощ, която можем, но при настоящите условия ви призоваваме да напуснете възможно най-скоро.“ Получихме това съобщение веднага след като пристигнахме в хотела си. Не бяхме в страната повече от час. Преди да напуснем САЩ за Белиз, знаехме, че има ураган в Карибите, но всички прогнози бяха, че той ще се движи на север много преди да се приближи до Белиз. Бяхме сигурни, че все още ще можем да посетим християни в тази малка страна.
Направихме планове доста предварително и чакахме с нетърпение дните, когато най-накрая щяхме да заминем. Събирането на книги, които да занесем на християните в Белиз, и подреждането на графика ни за места за посещение само донесе повече вълнение с наближаването на заминаването. Бяха минали две години от първото ми посещение в Белиз. Отново и отново си мислех за сладкото време със светиите там – представях си лицата им и се чудех кога ще получа възможност да се върна. Отново и отново в ума си планирах пътуването, за да им помогна, да ги насърча в Господа и да ги видя да растат. Тъй като бях толкова развълнуван да стигна дотам, бях наистина разочарован, когато разбрах, че пътуването ще трябва да спре бързо. Чудех се защо сме дошли толкова далеч, само за да си тръгнем толкова скоро. Бях разстроен, докато не видях притеснението и страха по лицата на онези, които живееха там и нямаха начин да си тръгнат. Те можеха да евакуират крайбрежните градове, но цялата страна (по-малка от Екваториална Гвинея или Ню Хемпшир) можеше да бъде погълната от урагана Мич. Къде можеха да отидат, за да бъдат в безопасност, ако той удари страната им челно?
Удар от бедствие
За краткото време, през което бяхме там, имахме прекрасно общение, но когато си тръгнах, ме притесняваше една мисъл: аз имах къде да отида; те нямаха. Когато сляза от самолета, ще бъда у дома. Техните домове може много добре да бъдат разрушени. С тъжни и несигурни сърца се качихме на самолета. Докато следих урагана през следващите няколко дни, не можех да повярвам на опустошението. Белиз беше пощаден от пряк удар, но Хондурас и Никарагуа не бяха. Ураганът Мич направи немислимото, завивайки на запад и на юг, за да смаже тези малки централноамерикански страни с трагична сила.
Силни ветрове и безмилостни дъждове причиниха наводнения, разрушаване на сгради и свлачища, които погребаха хиляди хора, опитващи се да избягат от пътя им. Над 11 000 загинаха. Те нямаха къде да отидат. Нито една планина не беше достатъчно висока, нито една сграда достатъчно здрава, за да ги защити от опустошението. Когато излязоха докладите, бяхме съкрушени от това, което се случваше в толкова далечна земя – но много близо до нас.
Някаква помощ
Какво можехме да направим, за да помогнем? Можехме да изпратим пари, дрехи, храна; можехме дори да отидем там сами като доброволци. Но нуждата беше толкова голяма! Молитвата ли беше най-необходима? Яков 2:15-16 (NKJV) ни казва:
Ако някой брат или сестра са голи и нямат ежедневна храна, и някой от вас им каже: „Идете си с мир, стоплете се и се нахранете“, но не им дадете нещата, които са необходими за тялото, каква полза от това?
Нуждите бяха толкова големи! Трябваше да се направи нещо.
И така, много групи обединиха усилия с рекордна скорост и започнаха да доставят храна и медицински консумативи. Те издигнаха временни убежища и задоволиха основните нужди по практически начини. Опасността от замърсена вода, водеща до болести, и задачата за възстановяване и погребване на хиляди тела ще продължи дълго време. Дори в тези бедни страни ще отнеме години, за да се върнат нещата там, където бяха – ако това изобщо може да се случи. Но слава Богу, работата е започнала.
Опустошението от тази трагична буря ни засегна лично, защото бяхме изключително близо до това да бъдем пряко засегнати от нея. Но какво да кажем за всички други трагични събития? Само през последната година цунамита убиха хиляди, торнада унищожиха малки градове, гладът уби безброй хора, а ръцете на хората във война и граждански конфликти причиниха ненужна загуба на живот. Изглежда, че няма начин да се спре – смъртта просто продължава да върви. Как да забавим ураган, да спрем торнадо или да успокоим тътена на земетресение? Не можем. Но можем да се молим. Някои неща са извън нас. Но молитвата не е едно от тях.
Най-голямата трагедия
Най-голямата трагедия сред всички трагедии е, че толкова много хора не са готови – не просто за ураган, торнадо или глад – а за вечността. Хората в Хондурас и Никарагуа буквално нямаха къде да отидат. Хиляди, които мислеха, че са в безопасност, загубиха живота си от бурята. Други знаеха, че не са в безопасност, но не можеха да направят нищо, за да променят това. Те бяха безпомощни пред това, което предстоеше да се случи. Мнозина нямаха предупреждение за голямата опасност, която идваше. Те не бяха готови и не бяха информирани.
Можем да имаме същия проблем като тях – не по отношение на ураган, а по отношение на това да бъдем духовно готови за голямата трагедия. Божието Слово ни е казало, че сме на пътя на голямата буря – Неговия съд. Тя ще дойде върху онези, които са грешни и не познават Единия Истински Бог:
Но Господният ден ще дойде като крадец през нощта, когато небесата ще преминат с голям шум, и стихиите ще се разтопят от силна жега; както земята, така и делата, които са в нея, ще бъдат изгорени (2 Петър 3:10).
В продължение на дни се разпространяваха предупреждения относно урагана и ако хората можеха, те се опитваха да намерят някое безопасно място. За мнозина нямаше безопасно място – нямаше убежище, което да издържи на бурята. Не мога да си представя ужаса на свлачище, поглъщащо дома ми, семейството ми, съседите ми, града ми и дори мен! Пълната безпомощност от липсата на безопасно място е поразителна.
От живот към смърт
Но това не трябва да е така за нас духовно. Бог ще съди света и човечеството за греха, но поради Своята любов към нас Той ни е осигурил безопасно място – Своя Син Исус.
Защото Бог не изпрати Своя Син в света, за да осъди света, но за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не е осъден; но който не вярва, вече е осъден, защото не е повярвал в името на Единородния Божий Син (Йоан 3:17-18).
Когато Исус дойде на тази земя, Той дойде по много конкретна причина – да бъде съден за грях, за да не се налага ние да бъдем. Бог изля гнева Си върху Исус за всяко лошо нещо, което ти и аз някога сме правили. Исус, Този, Който не е и не можеше да извърши нито един грях, беше съден за нас. Той никога не е имал лоша мисъл, никога не е казвал малка лъжа, никога не е грешил. Той беше и все още е съвършен. Именно поради този факт Той можеше да понесе наказанието за нас. Ако беше съгрешил, Той щеше да бъде съден за собствения Си грях. Но Той никога не е грешил, така че можеше да понесе нашето наказание като съвършена жертва:
Защото Този, Който не знаеше грях, Той Го направи грях за нас, за да станем ние Божия правда в Него (2 Коринтяни 5:21).
Докато Исус беше на този кръст, Той не беше просто отхвърлен, бит и оплюван от хора – от хора, които Го наричаха Цар един ден и изискваха смъртта Му на следващия. Не. Той дойде да умре – да бъде разпънат за теб и мен.
От смърт към живот
Три дни по-късно Той възкръсна от мъртвите, точно както Писанията казаха, че ще стане. Гробът не можеше да Го задържи, защото Той беше безгрешен. Гробът се появи заради греха. Но Безгрешният не можеше да бъде задържан там. Той е вечен живот; а животът и смъртта нямат нищо общо, както светлината и тъмнината не могат да бъдат заедно. Когато Той се върна от гроба, Той доказа – повече от това, обяви – на всички, че е по-велик от смъртта.
Този, Който понесе Божието наказание за нас, ни призовава чрез Своето Слово, Библията. Той ни казва, че наближава ужасяваща буря. Няма начин да избегнем нейното опустошение. Тя е твърде голяма, за да избягаме от нея. Никое място няма да бъде безопасно – освен едно.
Безопасното място
Ако приемем това, което Исус направи за нас, изповядаме греховността си пред Него, повярваме, че Той умря за нас, и Му се доверим, ще влезем в това безопасно място. На това място никога няма да бъдем съдени за грях. Къде е това място? То е с Господа, завинаги в небето. Но избягването на съда е само част от живота ни с Господа. Докато небето е цял живот далеч за всеки от нас, ние можем да ходим с Господа и да Му се наслаждаваме още сега.
Но знайте това: идва време, когато ще изпитаме радост и благословение, които са отвъд това, което можем да си представим – завинаги!
Но Бог, Който е богат на милост, поради голямата Си любов, с която ни възлюби, дори когато бяхме мъртви в престъпления, ни съживи заедно с Христос (по благодат сте спасени), и ни възкреси заедно ... в небесните места в Христос Исус, за да покаже в идните векове преизобилните богатства на Своята благодат в Своята доброта към нас в Христос Исус (Ефесяни 2:4-7).
Точно както не мога да си представя опустошението от урагана Мич, така не мога да си представя колко прекрасно ще бъде небето – място с Личност, която ни дава радост, която няма да свърши, щастие, което никой няма да прекъсне, и безопасност, която никоя буря не може да наруши – пълно удовлетворение. Просто не мога да си го представя. Ще бъде прекрасно!
В безопасност ли сте?
Прекрасно, тоест ако сте отишли на безопасното място, при Исус, за да избягате от бурята. Ако изберете, както много други, да отидете в някое друго убежище, знайте това: то няма да издържи на бурята и вие ще загинете. Ако изберете да пренебрегнете прогнозата за нейното идване, ще бъдете опустошени от нея, когато пристигне. Няма място, безопасно от бурята на Божия съд за греха – няма място освен в Исус.
Молете се за онези, които са преживели урагана Мич, които са загубили всичко и са изправени пред цял живот на болка. Помогнете им по всякакъв начин, по който можете. Но когато го правите, помислете за това: когато дойде последната буря, ще бъдете ли на безопасното място?
