Суетата намира своето ниво; Бог е упование
В Псалм 39 благочестивият човек все още е под Божия удар; но има повече усещане за празнотата на всяка плът под Божията ръка, отколкото за позор, срам и страх. Той се покланя пред Бога, вместо да позволи на духа си да се надигне и да говори глупаво с езика си. Можеше да отвърне — да бъде подтикнат да върши зло; но въздържанието, когато е под Божията ръка, беше неговото подходящо място. Винаги е така. Той се въздържа дори от добро; и скръбта се раздвижва в него. С красив език той показва това. Накрая сърцето му избухва; но то е да представи на Бога нищожността, чието усещане е било така узряло. Той желае да знае дните си. Колко малък е той! Той вижда, че всичко е суета; но вижда своето собствено престъпление и грях в присъствието на Един, чието порицание поглъща красотата на човека като молец. Към Йехова той гледа за избавление. Неговият удар е това, за което го е грижа. Той Му се доверява да не го направи укор на глупавите. Има голяма красота в суетата, която намира своето ниво в самоунищожението, а след това Бог е упование да избави от гордостта на хората. Той трябва да се справи с нашите престъпления.
Тук моралната история на остатъка завършва, както е във връзка на заветна основа с Йехова (т.е. като използва Неговото име, като е свързан с Него). Оттук имаме много от Христос лично в псалмите на тази първа книга. Неговото заемане на мястото, в което Той трябва да бъде свързан с тях, според Божиите съвети, е заявено в следващия псалм. Разбирането на това място тогава е показано като наистина благословено.
