Бог е верен на Себе Си и на Своя народ, независимо дали става въпрос за Неговия земен народ, Израел, или за Църквата. Бог не може да отрече кой е Той или какво е обещал. Неговата вярност е ясно демонстрирана в отношенията Му с Израел: минало, настояще и бъдеще. Божията вярност е нещо, на което и вярващите от езичниците могат да разчитат. Апостол Павел пише за това на новите вярващи в Солун, след като е бил принуден да ги напусне. Но той ги увещава да се доверят на Бога, защото Той е верен, каквото и да се случи. Доверяваме ли Му се ние и на Неговата вярност?
Нашият верен Бог е Този, Който ни е призовал. Неговият призив предполага връзка с Него. Тя започна, когато бяхме спасени и не може да бъде прекъсната. Това гарантира, че Той ще се грижи за нас и за целия Си народ, независимо къде се намираме или какви са нашите нужди. Последната част от този стих потвърждава точно това. Божият призив предполага лична връзка с Него и продължително общение. В Своята вярност Той се грижи за нашите нужди; но това не изключва нашето собствено участие и отговорност.
Когато Бог призова Авраам да напусне земята си, народа си и семейството си, за да отиде в обетованата земя, патриархът отговори на този призив и Му се довери. Бог го защитаваше и водеше по целия път от Месопотамия до земята Ханаан. Той го водеше от място на място, докато Авраам отговаряше с олтарите, които строеше, за да се покланя на Бога, сред ужасното идолопоклонство навсякъде.
Бог ни е призовал с небесен призив, извеждайки ни от този свят, за да ни има за Себе Си, защото това е и свят призив. Той ни е отделил, докато сме заобиколени от идолопоклонство, бунт и грях. Божият призив ни въведе във връзка с Него и Неговия народ, в светлината, белязана от любов, докато сме в свят на омраза и грях.
