„Който, когато Го хулеха, не отвръщаше с хула.“ (1 Петрово 2:23)
Какъв обичаен диктат на падналото и възродено сърце е да негодува и да отвръща с обвинения! Колко чуждо на естественото чувство е да отговаряш на остри подигравки и да посрещаш незаслужена неправда с Божествения метод, предписан от Евангелието —
„Побеждавай злото с добро“ (Римляни 12:21).
Именно в последните сцени от унижението на Спасителя, когато, мълчалив и без негодувание, Той стоеше „ням пред стригачите Си“ (Исая 53:7), тази красива черта от характера Му беше най-чудно проявена. Но тя сияе и за наше подражание в обикновените и по-малко забележими случки от Неговото земно пътуване.
Когато срещна Натанаил от Кана Галилейска, Той го намери да се държи за необосновано предубеждение —
„Може ли нещо добро да излезе от Назарет?“ (Йоан 1:46).
Суровата забележка е оставена без внимание. Пренебрегвайки нелюбезната инсинуация, Спасителят се съсредоточава върху благоприятната черта от характера му,
„Ето един истински израилтянин, в когото няма лукавство!“ (Йоан 1:47).
След възкресението Си, Той се явява на учениците Си. Те се свиваха от срам, полустрахувайки се да посрещнат погледа на наранената доброта. Той им духва и казва,
„Мир вам!“ (Йоан 20:19).
Петър беше този от всички останали, който имаше най-много причини да се страхува от отчуждени погледи и укорителни думи. Но беше изпратено специално послание, за да увери този треперещ дух, че няма отчуждение в незлобливото сърце, което той беше толкова дълбоко наранил:
„Идете, кажете на учениците Му и на Петър“ (Марк 16:7).
Дори когато Юда за пръв път се разкри пред своя Господ като предател, ние вярваме, че не с горчива ирония или укор, а с пълнота на състрадателна нежност, Исус му се обърна,
„Приятелю, защо си дошъл?“ (Матей 26:50).
Сълзи и молитви бяха единственото Му отмъщение към града и мястото на Неговото убийство. „Започвайки от Йерусалим“ беше заключителната илюстрация на дух „не от този свят“ – значително прощално свидетелство, че в сърцето, което го изрече, отмъщението нямаше място.
Повече от един от учениците изглежда е попил много от този дух на своя Господ.
„Ние дължим св. Павел“, казва Августин от Хипон (354-430), „на смъртта на Стефан“ —
„те убиха Стефан с камъни... и той коленичи и извика със силен глас: „Господи! Не им вменявай този грях!“ (Деяния 7:60).
Вземете друг пример: Великият апостол на езичниците се почувства под болезнена необходимост вярно да укори Петър в присъствието на цялата Църква. Той беше записал този укор също в едно от своите послания. Така той трябваше да бъде предаден на всяка епоха като постоянно и унизително доказателство за колебливата непостоянност на неговия сътрудник. Петър, без съмнение, трябва да е почувствал остро суровостта на наказанието. Дали той негодува? Той също записва, дълго след това, в едно от своите послания изречение относно своя Укорител, но то е това —
„Нашият възлюбен брат Павел“ (2 Петрово 3:15)!
Читателю, когато си изкушен да изречеш груба дума или да дадеш остър или прибързан отговор, опитай се да се спреш с въпроса: „Това ли е отговорът, който би дал моят Спасител?“ Ако твоите ближни се окажат нелюбезни, невнимателни, неблагодарни, нека ти да предадеш причината на Бога. Говори за грешките на другите само в молитва; проявявайки повече скръб за греха на осъждащите и нелюбезността, отколкото за злото, причинено на теб самия. Отмъщавай! Такава дума не бива да има място в речника на християнина. Отмъщавай! Ако тая такъв дух към брат си, как мога да срещна този брат в небето?
„Но вие не така сте познали Христос“ (Ефесяни 4:20).
Въоръжете се и вие със същия дух!
Дж. М. Д.″ }
