„Всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо.“ Деяния 2:44
В есе, озаглавено „Послеслов“,
писателят на научна фантастика Кърт Вонегът пише за това, което според него е необходимо за истинско щастие. Той започва, като поглежда назад към по-ранно време, когато са съществували истински общности, в които хората са се познавали, помагали са си, посещавали са се и са споделяли това, което са имали. След това той противопоставя тези дни на настоящето: „Сега това рядко е възможно. Всяко семейство е заключено в малката си кутия… Няма къщи, където хората да могат да отидат и да бъдат обгрижвани… Къде отидоха старите ценности?… Ние сме самотни.“
Той завършва есето си, като предлага следното решение: „Човешките същества ще бъдат по-щастливи, когато намерят начини да се чувстват по-комфортно заедно, да имат повече общи нагласи и преживявания.“ Не повтаря ли неговото решение горния стих? Големият въпрос, на който Вонегът не отговаря, е „Как можем да постигнем това?“
Деяния 2:44 описва отношението
на ранната Църква. Когато християните сравняват нейното начало с настоящето, всички те стигат до извода, че нещо липсва – не защото няма събрания за общение, а защото общението се е превърнало в специална дейност, а не в начин на живот.
Намалено ли е общението до месечна среща? Започва ли и свършва ли нашето общуване с тези, с които „общуваме“, на вратата на залата за срещи? Отворени ли са домовете ни за събратя християни? Ами сърцата и ръцете ни? Имаме ли време един за друг? Членовете на тялото трябва да функционират заедно през цялото време, а не само по време на кризи (1 Коринтяни 12:25-27).
Единственият начин да се укрепи църковното общение е да „имаме повече общи нагласи и преживявания“. Не защото Вонегът го е казал, а защото Божието Слово го казва.
Надяваме се да сте благословени
от тазгодишните ни статии за Църквата в Деяния.
