Благословението на поклонението
Никой не губи, като дава на Бога, защото Бог няма да бъде длъжник на никого. Той ще излее умножена радост в сърцето на поклонника, в „добра мярка, натъпкана, разтърсена и преливаща“ (Лука 6:38 KJV). Бог се радва да дава и се разкрива като притежаващ както способността, така и желанието да „направи несравнимо повече от всичко, което молим или мислим“ (Ефесяни 3:20). Бог е описан като „благословения Бог“. Следователно, всички, които Го благославят в поклонение, са благословени от Него.
Евангелието на Лука завършва по много красив начин. След като описва възнесението на нашия Господ, четем: „И те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост; и бяха постоянно в храма, хвалейки и благославяйки Бога“ (Лука 24:52-53). Забележете тясната връзка между тяхното поклонение на Христос и произтичащата голяма радост в собствените им сърца! Поклонението на Бога винаги води до голяма радост за човека.
Покланящият се вярващ е радостен вярващ, защото радостта идва чрез послушание. Христос каза: „Ако знаете тези неща, блажени сте, ако ги вършите“ (Йоан 13:17). Поклонението дава възможност на вярващия да познава Бога по-добре и да Го цени повече. И това знание кара Бога да стане негова „превъзходна радост“ (Псалм 43:4). Този, който изпълнява Божието желание за поклонение, ще има изпълнено собственото си желание за радост. Няма по-изящна радост от тази, която идва от съзерцанието на Бога, както Той се е разкрил в Личността на Своя възлюбен Син.
Докато вярващият не се покланя на Бога, за да получи тази произтичаща радост, фактът остава, че тази „радост от Господа“ е само един от многото странични продукти на поклонението. Така обожанието, което се издига към Бога от вярващия, за да зарадва Божието сърце, ще бъде повече от възнаградено от благословението, слизащо от Бога към вярващия, което ще зарадва сърцето му. Божието определено обещание е това: „Онези, които Ме почитат, Аз ще почета“ (1 Царе 2:30).
Поклонението не само дава радост на поклонника, но води и до удовлетворение на душата му. Това е пълната противоположност на самодоволството, което е резултат от горделиво занимание със себе си. Това е илюстрирано в така наречената молитва на фарисея (Лука 18:11-12). Поклонението заема душата с Бога, и вярващият, който прекарва време в присъствието на Бога, доказва истината на изявлението на Давид: „Те ще бъдат изобилно наситени с тлъстината на Твоя дом; и Ти ще ги напоиш от реката на Твоите наслади. Защото у Теб е изворът на живота: в Твоята светлина ще видим светлина“ (Псалм 36:8-9). „Разбитите цистерни“ на тази земя никога не могат да задоволят онези, които са преживели възстановяващата благодат на Бога. С химнописеца Бернар от Клерво (1091-1153) те могат да пеят:
Исусе, Ти радост на любящи сърца, Ти Извор на живот, Ти Светлина на човеците; От най-добрата блаженство, която земята дава, Ние се обръщаме, ненапълнени, отново към Теб.
Можем да споменем и други благословения, които вярващият преживява в резултат на поклонението на Бога; но е написано достатъчно, за да се докаже, че всички, които благославят Бога, ще бъдат благословени от Бога. Този, който от сърце възкликва – „Благослови Господа, душо моя: и всичко, което е в мен, да благослови Неговото свято име!“ – също ще докаже с Давид, че: „Блажен е човекът, когото Ти избираш и караш да се приближи до Теб, за да живее в Твоите дворове: ние ще бъдем наситени с добротата на Твоя дом, дори на Твоя свят храм“ (Псалм 103:1; 65:4).
ЗА АВТОРА А. П. Гибс е роден в Англия през 1890 г. и израснал в Южна Африка. През 1919 г. посещава Библейския институт Муди, Чикаго, Илинойс. Той посвещава живота си на проповядване, преподаване и писане, за да наставлява млади вярващи. Тази статия е от неговата книга „Поклонението, най-висшето занимание на християнина“, Walterick Printing Co., Форт Додж, Айова.
