Христос принесе Себе Си веднъж завинаги
Евреи 10. Същественият момент, установен в доктрината за смъртта на Христос, е, че Той принесе Себе Си веднъж завинаги. Трябва да имаме това предвид, за да разберем пълното значение на всичко, което е казано тук. Десетата глава е развитието и приложението на това. В нея авторът обобщава своята доктрина по този въпрос и я прилага към душите, потвърждавайки я с Писанието и с разсъждения, които са очевидни за всяка просветена съвест.
Жертвата на закона, сянката на бъдещите неща, а не техния истински образ
Законът, със своите жертви, не направи поклонниците съвършени; защото, ако бяха доведени до съвършенство, жертвите нямаше да бъдат принасяни отново. Ако бяха принасяни отново, това беше защото поклонниците не бяха съвършени. Напротив, повторението на жертвата беше спомен за греховете; то напомняше на хората, че грехът все още е там и че все още е пред Бога. Всъщност законът, макар и да беше сянка на бъдещите неща, не беше техният истински образ. Имаше жертви; но те се повтаряха, вместо да има само една жертва с вечна ефикасност. Имаше първосвещеник, но той беше смъртен, а свещенството – предаваемо. Той влизаше в Светая Светих, но само веднъж годишно, завесата, която скриваше Бога, беше неразкъсана, а първосвещеникът не можеше да остане в Негово присъствие, тъй като делото не беше съвършено. Така наистина имаше елементи, които ясно показваха съставните части, така да се каже, на свещенството на бъдещите добри неща; но състоянието на поклонниците в единия случай беше съвсем противоположно на това, което беше в другия. В първия, всеки акт показваше, че делото на примирението не е извършено; във втория, позицията на първосвещеника и на поклонника е свидетелство, че това дело е извършено и че последните са усъвършенствани завинаги в присъствието на Бога.
Повторението на жертвите; еднократната жертва на Христос – демонстрация на нейната вечна ефикасност
В Евреи 10 този принцип се прилага към жертвата. Нейното повторение доказваше, че грехът е там. Това, че жертвата на Христос беше принесена само веднъж, беше демонстрация на нейната вечна ефикасност. Ако еврейските жертви бяха направили поклонниците наистина съвършени пред Бога, те щяха да престанат да бъдат принасяни. Апостолът говори (макар принципът да е общ) за годишната жертва в деня на изкуплението. Защото ако, чрез ефикасността на жертвата, те бяха трайно усъвършенствани, те нямаше да имат повече съвест за грехове и не биха могли да имат мисълта за подновяване на жертвата.
Приближаване; делото на Христос изключва всяко друго и всяко повторение на същото
Забележете тук, което е много важно, че съвестта е очистена, нашите грехове са изкупени, поклонникът се приближава по силата на жертвата. Смисълът на еврейската служба беше, че вината все още е там; този на християнската – че тя е изчезнала. Що се отнася до първата, колкото и ценен да е типът, причината е очевидна: кръвта на бикове и кози не можеше да отнеме греха. Затова тези жертви бяха премахнати и беше извършено дело от друг характер (макар и все още жертва) – дело, което изключва всяко друго и всяко повторение на същото, защото се състои от нищо по-малко от самоотдадеността на Божия Син да изпълни Божията воля и завършването на това, на което Той беше посветен: акт, който е невъзможно да бъде повторен, защото цялата Му воля не може да бъде изпълнена два пъти, и, ако беше възможно, това би било свидетелство за неадекватността на първото, а оттам и на двете.
Божият Син заема мястото на покорство и послушание, задължението да изпълни цялата Божия воля
Това е, което Божият Син казва в този най-тържествен пасаж (ст. 5-9), в който ни е позволено да знаем, според Божията благодат, какво се е случило между Бог Отец и Него Самия, когато Той е поел изпълнението на Божията воля – това, което Той е казал, и вечните Божии съвети, които Той е изпълнил. Той заема мястото на покорство и послушание, на изпълнение на волята на друг. Бог вече нямаше да приема жертвите, които бяха принасяни според закона (чиито четири класа са посочени тук), Той нямаше удоволствие от тях. Вместо тях Той беше приготвил тяло за Своя Син; огромна и важна истина! защото мястото на човека е послушанието. Така, заемайки това място, Божият Син се постави в позиция да се подчинява съвършено. Всъщност Той поема задължението да изпълни цялата Божия воля, каквато и да е тя – воля, която винаги е „добра, угодна и съвършена“.
Приемайки образа на слуга
Псалмът казва на иврит: „Ти си ми прокопал уши“, преведено в Септуагинта: „Ти си ми приготвил тяло“; думи, които, тъй като дават истинския смисъл, се използват от Светия Дух. Защото „ухото“ винаги се използва като знак за приемане на заповеди и принципа на задължение за подчинение или разположение за това.
„Той ми отваря ухото сутрин след сутрин“ (Исая 50)
тоест, накара ме да слушам Неговата воля, да бъда послушен на Неговите заповеди. Ухото беше пробито или закрепено с шило към вратата, за да изрази, че израилтянинът е привързан към къщата като роб, за да се подчинява завинаги. Сега, приемайки тяло, Господ прие образа на слуга (Филипяни 2). Уши бяха прокопани за Него. Тоест, Той се постави в положение, в което трябваше да се подчинява на цялата воля на Своя Господар, каквато и да е тя. Но самият Господ говори в пасажа пред нас: „Ти“, казва Той, „си ми приготвил тяло“.
Завесата е вдигната от това, което се е случило на небето между Бога и Словото, което е поело да изпълни Неговата воля
Навлизайки по-подробно, Той уточнява всеизгаряния и приноси за грях, жертви, които имаха по-малко характер на общение и по този начин имаха по-дълбок смисъл; но Бог нямаше удоволствие от тях. С една дума, еврейската служба вече беше обявена от Духа за неприемлива за Бога. Всичко трябваше да спре, беше безплодно; нито един принос, който беше част от нея, не беше приемлив. Не; Божиите съвети се разгръщат, но преди всичко в сърцето на Словото, Божия Син, Който се предлага да изпълни Божията воля. „Тогава казах: Ето, идвам, в свитъка на книгата е писано за Мене, да изпълня Твоята воля, о, Боже.“ Нищо не може да бъде по-тържествено от това да се вдигне завесата от това, което се случва на небето между Бога и Словото, което е поело да изпълни Неговата воля. Забележете, че преди да е бил в позиция на послушание, Той се предлага, за да изпълни Божията воля, тоест от свободна любов за Божията слава, от свободна воля; като Един, Който имаше силата, Той се предлага. Той поема послушанието, Той поема да прави всичко, което Бог желае. Това наистина означава да пожертва цялата Си собствена воля, но свободно и като резултат от собственото Си намерение, макар и по повод на волята на Своя Отец. Той трябваше да бъде Бог, за да направи това и да поеме изпълнението на всичко, което Бог можеше да желае.
Защо ни е съобщена великата тайна на божественото общуване; пълното покорство на Господа
Тук имаме великата тайна на това божествено общуване, което винаги остава обгърнато от своята тържествена величественост, макар и да ни е съобщено, за да го познаем. И ние трябва да го познаем; защото така разбираме безкрайната благодат и слава на това дело. Преди да стане човек, на мястото, където е позната само божествеността и нейните вечни съвети и мисли се съобщават между божествените Лица, Словото – както ни го е обявил във времето чрез пророческия Дух – такава е Божията воля, съдържаща се в книгата на вечните съвети, Този, Който можеше да го направи, се предложи свободно да изпълни тази воля. Покорен на този съвет, вече уреден за Него, Той все пак се предлага в пълна свобода да го изпълни. Но предлагайки се, Той се покорява, но в същото време поема да направи всичко, което Бог, като Бог, желае. Но също така, поемайки да изпълни Божията воля, това беше по пътя на послушанието, на покорството и на предаността. Защото аз бих могъл да поема да изпълня волята на друг, като свободен и компетентен, защото аз желаех това; но ако кажа „да изпълня Твоята воля“, това само по себе си е абсолютно и пълно покорство. И това е, което Господ, Словото, направи. Той го направи също, заявявайки, че идва, за да го направи. Той зае позиция на послушание, като прие тялото, приготвено за Него. Той дойде да изпълни Божията воля.
Животът на Исус на земята – израз на това, което Той беше на небето, както ни е разкрито
Това, за което говорихме, непрекъснато се проявява в живота на Исус на земята. Бог сияе чрез Неговата позиция в човешкото тяло; защото Той неизбежно беше Бог в самия акт на Своето унижение; и никой освен Бог не би могъл да го предприеме и да се намери в него; все пак Той винаги беше, изцяло и съвършено, послушен и зависим от Бога. Това, което се разкри в Неговото съществуване на земята, беше израз на това, което беше извършено във вечното обиталище, в Неговата собствена природа. Тоест (и за това говори Псалм 40), това, което Той заявява, и това, което Той беше тук долу, са едно и също нещо, едното в действителност на небето, другото телесно на земята. Това, което Той беше тук долу, беше само изразът, живата, реална, телесна проява на това, което се съдържа в тези божествени съобщения, които ни бяха разкрити и които бяха реалността на позицията, която Той зае.
И е много важно да видим тези неща в свободното предложение, направено от божествена компетентност, а не само в тяхното изпълнение в смъртта. То придава съвсем различен характер на телесното дело тук долу.
Откровението в псалм 40 е необходимо, за да обясни как Господ стана слуга по Своя собствена свободна воля
В действителност, от Евреи 1, Светият Дух винаги представя Христос по този начин. Но това откровение в псалма беше необходимо, за да обясни как Той стана слуга, какво всъщност беше Месията; и за нас то отваря огромен поглед към Божиите пътища, поглед, чиито дълбини – колкото и ясно да е разкрито, и чрез самата яснота на откровението – ни показват толкова божествени и славни неща, че ние свеждаме глава и покриваме лицата си, като че ли сме участвали в такива съобщения, поради величието на Лицата, чиито действия и чиито интимни отношения са разкрити. Тук не е славата, която ни заслепява. Но дори в този беден свят няма нищо, на което да сме по-големи чужденци от интимността на онези, които по начина си на живот са много над нас. Какво тогава, когато това е Божието! Благословено да е Неговото име! има благодат, която ни въвежда в него и която се е приближила до нас в нашата слабост. Тогава ни е позволено да познаем тази скъпоценна истина, че Господ Исус пое по Своя собствена свободна воля изпълнението на цялата Божия воля и че Той благоволи да приеме тялото, приготвено за Него, за да го изпълни. Любовта, предаността към Божията слава и начинът, по който Той пое да се подчинява, са напълно изложени. И това – плод на Божиите вечни съвети – измества (по самата си природа) всеки временен знак: и съдържа, само по себе си, условието за всяко отношение с Бога и средствата, чрез които Той се прославя.
Ефектът от жертвата на Христос по отношение на освещението
Тогава Словото приема тяло, за да се принесе като жертва. Освен откровението за тази преданост на Словото да изпълни Божията воля, пред нас е поставен и ефектът от Неговата жертва според Божията воля.
Той дойде да изпълни волята на Йехова. Сега вярата разбира, че чрез тази Божия воля (тоест чрез Неговата воля, Който, според Своята вечна мъдрост, приготви тяло за Своя Син) онези, които Той е призовал към Себе Си за спасение, са отделени за Бога, с други думи, са осветени. Чрез Божията воля ние сме отделени за Него (не чрез нашата собствена воля), и то чрез жертвата, принесена на Бога.
Ще забележим, че посланието тук не говори за предаване на живот или за практическо освещение, извършено от Светия Дух: темата е Личността на Христос, възнесена на високо, и ефикасността на Неговото дело. И това е важно по отношение на освещението, защото показва, че освещението е пълно отделяне за Бога, като принадлежащи на Него на цената на приноса на Исус, посвещение на Него чрез този принос. Бог взе нечистите евреи измежду хората и ги отдели – посвети ги на Себе Си; така сега призованите, от този народ; и, слава Богу, и ние самите, чрез приноса на Исус.
Приносът на Христос е веднъж завинаги; Неговото седене отдясно на Бога демонстрира състоянието, в което Той ни е довел
Но има и друг елемент, вече посочен, в този принос, чиято сила посланието тук прилага към вярващите, а именно, че приносът е „веднъж завинаги“. Той не допуска повторение. Ако се наслаждаваме на ефекта от този принос, нашето освещение е вечно по своята природа. То не се проваля. То никога не се повтаря. Ние принадлежим на Бога завинаги според ефикасността на този принос. Така нашето освещение, нашето отделяне за Бога, има – по отношение на делото, което го е извършило – цялата стабилност на Божията воля и цялата благодат, от която е произлязло; то има също, по своята природа, съвършенството на самото дело, чрез което е извършено, и продължителността и постоянната сила на ефикасността на това дело. Но ефектът от този принос не се ограничава до това отделяне за Бога. Вече разгледаната точка съдържа нашето посвещение от самия Бог чрез съвършено ефикасния принос на Христос, изпълняващ Неговата воля. И сега позицията, която Христос е заел, в резултат на Своето принасяне, се използва, за да демонстрира ясно състоянието, в което Той ни е довел пред Бога.
Свещениците сред евреите – защото този контраст все още продължава – стояха пред олтара непрекъснато, за да повтарят същите жертви, които никога не можеха да отнемат греховете. Но Този Човек, когато принесе една жертва за грехове, седна завинаги отдясно на Бога. Там – завършил за Своите всичко, което се отнася до тяхното представяне без петно пред Бога – Той очаква момента, когато враговете Му ще бъдат направени Негово подножие, според Псалм 110:
„Седни отдясно Ми, докато положа враговете Ти за Твое подножие.“ (Псалм 110)
И Духът ни дава важната причина, толкова безкрайно скъпоценна за нас: „Защото Той е усъвършенствал завинаги онези, които са осветени.“
Силата на думата, преведена като „завинаги“
Тук (ст. 14), както и в стих 12, от който зависи последният, думата „завинаги“ има силата на постоянство – непрекъсната приемственост. Той винаги е седнал, ние винаги сме усъвършенствани, по силата на Неговото дело и според съвършената праведност, в която и съобразно с която Той седи отдясно на Бога на Своя престол, според това, което Той лично е там, Неговото приемане от страна на Бога е доказано от Неговото седене отдясно на Него. И Той е там за нас.
Праведността на престола; произходът и основата на нашето положение; божествено свидетелство за него и неговото приложение; греховете не се помнят вече
Това е праведност, подходяща за Божия престол, да, праведността на престола. Тя нито се променя, нито се проваля. Той е седнал там завинаги. Ако тогава ние сме осветени – отделени за Бога – чрез това приношение според Божията воля, ние също сме усъвършенствани за Бога чрез същото приношение, както е представено на Него в Личността на Исус.
Видяхме, че това положение произхожда от волята, добрата воля на Бога (воля, която съчетава благодатта и Божието намерение), и че то има своята основа и настояща сигурност в изпълнението на Христовото дело, чието съвършенство е демонстрирано от седенето отдясно на Бога на Този, Който го е извършил. Но свидетелството – защото, за да се насладим на тази благодат, трябва да я познаваме с божествена сигурност, и колкото по-голяма е тя, толкова повече сърцата ни биха се усъмнили в нея – свидетелството, на което вярваме, трябва да бъде божествено. И това е то. Светият Дух ни свидетелства за него. Божията воля е източникът на делото; Христос, Божият Син, го е извършил; Светият Дух ни свидетелства за него. И тук приложението към народа, призован по благодат и пощаден, е напълно изложено, не само изпълнението на делото. Светият Дух ни свидетелства. „Техните грехове и беззакония няма да помня вече.“
Благословено положение! Сигурността, че Бог никога няма да си спомни нашите грехове и беззакония, се основава на непоколебимата Божия воля, на съвършеното приношение на Христос, сега следователно седнал отдясно на Бога, и на сигурното свидетелство на Светия Дух. Въпрос на вяра е, че Бог никога няма да си спомни нашите грехове.
Посланието, адресирано до евреите; заветът, за който се споменава
Можем да отбележим тук начина, по който е въведен заветът; защото, макар че, пишейки до „светите братя, участници в небесното призвание“, той казва: „свидетелство за нас“, формата на неговото обръщение винаги е тази на послание до евреите (вярващи, разбира се, но евреи, все още носещи характера на Божия народ). Той не говори за завета по пряк начин, като привилегия, в която християните са имали пряко участие. Светият Дух, казва той, заявява: „Няма да помня вече“ и т.н. Това е, което той цитира. Той само намеква за новия завет, оставяйки го следователно настрана по отношение на всяко настоящо приложение. Защото, след като е казал: „Това е заветът“ и т.н., свидетелството е цитирано като това на Светия Дух, за да докаже основния момент, който той разглеждаше, т.е. че Бог не помни вече нашите грехове. Но той намеква за завета (вече известен на евреите като обявен преди от Бога), който даваше авторитета на писанията на това свидетелство, че Бог не помнеше вече греховете на Своя народ, който е осветен и допуснат до Неговата благосклонност, и който, в същото време, представяше тези две мисли; първо, че това пълно опрощение не съществуваше под първия завет: и, второ, че вратата е оставена отворена за благословението на нацията, когато новият завет бъде официално установен.
След като греховете са опростени, няма повече приношение за грях; в Христос; свобода да влезем в святото място; представени от великия първосвещеник
Извлича се още едно практическо следствие: след като греховете са опростени, няма повече приношение за грях. Едната жертва, която е получила опрощение, не може да бъде предлагана друга, за да го получи. Може наистина да има спомен за тази една жертва, какъвто и да е нейният характер; но жертва за отнемане на греховете, които вече са отнети, не може да има. Следователно ние сме в действителност на изцяло нова основа – на факта, че чрез жертвата на Христос нашите грехове са изцяло отстранени и че за нас, които сме осветени и участници в небесното призвание, е извършено съвършено и вечно постоянно очистване, дадено е опрощение, получено е вечно изкупление. Така че ние сме, в Божиите очи, без грях, на основата на съвършенството на Христовото дело, Който е седнал отдясно на Него, Който е влязъл в истинското свято място, в самото небе, за да седне там, защото Неговото дело е извършено.
Така цялата свобода е наша да влезем в святото място (цялата смелост) чрез кръвта на Исус, по нов и жив път, който е Неговото тяло, за да ни допусне без петно в присъствието на Самия Бог, Който е там разкрит. За нас завесата е разкъсана и това, което разкъса завесата, за да ни допусне, също така е отстранило греха, който ни е изключвал. Имаме също така велик Първосвещеник над Божия дом, както видяхме, Който ни представлява в святото място.
Съвършена праведност и свещенство; пълна свобода да влезем в Светая Светих
Върху тези истини се основават следващите увещания. Една дума, преди да се спрем на тях, относно връзката, която съществува между съвършената праведност и свещенството. Има много души, които използват свещенството като средство за получаване на прошка, когато са се провалили. Те отиват при Христос като свещеник, за да може Той да се застъпи за тях и да получи прошката, която желаят, но за която не смеят да помолят Бога по пряк начин. Тези души – колкото и искрени да са – нямат свобода да влязат в святото място. Те търсят убежище при Христос, за да бъдат отново доведени в присъствието на Бога. Тяхното състояние на практика е това, в което е бил един благочестив евреин. Те са загубили, или по-скоро никога не са имали чрез вяра, истинското съзнание за своето положение пред Бога по силата на Христовата жертва. Тук не говоря за всички привилегии на събранието: видяхме, че посланието не говори за тях. Положението, което то създава за вярващите, е следното: тези, към които се обръща, не се разглеждат като поставени на небето, макар и участници в небесното призвание; но е извършено съвършено изкупление, цялата вина е изцяло отстранена за Божия народ, Който не помни вече техните грехове. Съвестта е усъвършенствана – те нямат повече съзнание за грехове – по силата на делото, извършено веднъж завинаги. Няма повече въпрос за грях; т.е. за неговото вменяване, за неговото присъствие върху тях пред Бога, между тях и Бога. Не може да има, поради делото, извършено на кръста. Следователно съвестта е съвършена; техният Представител и Първосвещеник е на небето, свидетел там за делото, вече извършено за тях.
Така, макар че посланието не ги представя като в Светая Светих, като седящи там – както в посланието до ефесяни – те имат пълна свобода, пълна смелост да влязат в него. Въпросът за вменяването вече не съществува. Техните грехове са били вменени на Христос. Но Той сега е на небето – доказателство, че греховете са изличени завинаги. Следователно вярващите влизат с пълна свобода в присъствието на Самия Бог, и то винаги – без да имат вече завинаги никакво съзнание за грехове.
Греховете прекъсват общението, но не променят нашето положение; двойният ефект от присъствието на Христос отдясно на Бога; нашият застъпник
За каква цел тогава е свещенството? Какво трябва да се направи по отношение на греховете, които извършваме? Те прекъсват нашето общение; но те не променят нашето положение пред Бога, нито свидетелството, дадено от присъствието на Христос отдясно на Бога. Нито повдигат въпрос относно вменяването. Те са грехове против това положение, или против Бога, измерени от връзката, в която сме с Бога, както в нея. Защото грехът се измерва от съвестта според нашето положение. Постоянното присъствие на Христос отдясно на Бога има този двоен ефект за нас: първо, усъвършенствани завинаги, ние нямаме повече съзнание за грехове пред Бога, ние сме приети; второ, като свещеник Той получава благодат да помага във време на нужда, за да не съгрешаваме. Но настоящото упражняване на свещенството от Христос не се отнася до грехове: ние чрез Неговото дело нямаме повече съзнание за грехове, усъвършенствани сме завинаги. Има още една истина, свързана с това, намерена в 1 Йоан 2:
имаме Застъпник при Отца, Исус Христос Праведния. (1 Йоан 2)
Върху това се основава и осигурява нашето общение с Отца и с Неговия Син Исус Христос. Нашите грехове не се вменяват, защото умилостивението е с цялата си стойност пред Бога. Но чрез греха общението се прекъсва; нашата праведност не се променя – защото това е Самият Христос отдясно на Бога по силата на Неговото дело; нито благодатта се променя, и „Той е умилостивение за нашите грехове“; но сърцето се е отдалечило от Бога, общението е прекъснато. Но благодатта действа по силата на съвършената праведност и чрез застъпничеството на Христос, от името на този, който се е провалил; и душата му се възстановява в общение. Нито пък ние отиваме при Исус за това; Той отива, дори ако съгрешим, при Бога за нас. Неговото присъствие там е свидетелство за неизменна праведност, която е наша, Неговото застъпничество ни поддържа по пътя, по който трябва да вървим, или като наш Застъпник Той възстановява общението, което се основава на тази праведност. Нашият достъп до Бога винаги е отворен. Грехът прекъсва нашето наслаждение от него, сърцето не е в общение; застъпничеството на Исус е средството за събуждане на съвестта чрез действието на Духа и словото, и ние се връщаме (смирявайки се) в присъствието на Самия Бог. Свещенството и застъпничеството на Христос се отнасят до състоянието на несъвършено и слабо, или провалящо се, създание на земята, примирявайки го със съвършенството на мястото и славата, в които божествената праведност ни поставя. Душата се поддържа непоколебима или се възстановява.
Увещание да се приближим с пълна увереност във вярата
Следват увещания. Имайки правото така да се приближаваме до Бога, нека се приближим с искрено сърце, с пълна увереност във вярата. Това е единственото нещо, което почита ефикасността на Христовото дело и любовта, която така ни е довела да се наслаждаваме на Бога. В следващите думи се прави намек за посвещаването на свещениците – естествен намек, тъй като приближаването до Бога в Светая Светих е предметът. Те бяха поръсени с кръв и измити с вода, и тогава се приближиха да служат на Бога. Все пак, макар че не се съмнявам в намека за свещениците, съвсем естествено е кръщението да е дало повод за него. За помазването не се говори тук – то е силата или привилегията на моралното право да се приближаваме.
Отново, можем да забележим, че по отношение на основата на истината, това е основата, на която Израел ще стои в последните дни. В Христос на небето няма да бъде тяхното място, нито притежанието на Светия Дух като обединяващ вярващия с Христос на небето; но благословението ще се основава на вода и на кръв. Бог няма да помни вече техните грехове; и те ще бъдат измити в чистата вода на словото.
Постоянство в пълно изповядване на Христос и взаимно внимание; няма друга жертва за грях, ако единствената жертва е съзнателно изоставена, за да се ходи в грях
Второто увещание е да постоянстваме в изповядването на надеждата без колебание. Този, Който е дал обещанията, е верен.
Не само трябва да имаме това доверие в Бога за себе си, но и трябва да се грижим един за друг за взаимно насърчение; и в същото време да не се проваляме в публичното и общо изповядване на вярата, преструвайки се, че я поддържаме, докато избягваме откритото идентифициране със Божия народ в трудностите, свързани с изповядването на тази вяра пред света. Освен това, това публично изповядване имаше нов мотив в това, че денят наближаваше. Виждаме, че тук се представя съдът като очакваното нещо – за да може да действа върху съвестта и да предпазва християните от връщане към света и от влиянието на страха от човека – по-скоро, отколкото идването на Господа да вземе Своя народ. Стих 26 е свързан с предходния параграф (23-25), чиито последни думи подсказват предупреждението от стих 26; което се основава, освен това, на доктрината на тези две глави (Евреи 9 и Евреи 10) относно жертвата. Той настоява на постоянство в пълно изповядване на Христос, защото Неговата една жертва, веднъж принесена, беше единствената. Ако някой, който е изповядвал, че знае нейната стойност, я изостави, нямаше друга жертва, към която да може да прибегне, нито пък тя можеше да бъде повторена. Не оставаше повече жертва за грях. Всички грехове бяха опростени чрез ефикасността на тази жертва: но ако, след като са познали истината, те изберат греха вместо нея, нямаше друга жертва дори по силата на съвършенството на Христовата. Не оставаше нищо друго освен съд. Такъв изповедник, който е имал познанието на истината и го е изоставил, би приел характера на противник.
Случаят, който се предполага тук, е отказ от изповядването на Христос, съзнателно предпочитайки – след като е познал истината – да ходи според собствената си воля в грях. Това е очевидно, както от предходното, така и от стих 29.
Двете големи привилегии на християнството; предупреждение, че ако тези средства за спасение бъдат отхвърлени, не остава нищо друго освен съд
Така имаме (Евреи 6 и Евреи 10) двете големи привилегии на християнството, това, което го отличава от юдаизма, представени, за да предупредят онези, които изповядваха първото, че отказът от истината, след като са се насладили на тези предимства, е фатален; защото ако тези средства за спасение бъдат отхвърлени, нямаше други. Тези привилегии бяха проявеното присъствие и сила на Светия Дух и приношението, което, по своята вътрешна и абсолютна стойност, не оставяше място за друго. И двете притежаваха мощна ефикасност, която, докато даваше божествена сила и енергия, и проявление на Божието присъствие от една страна, от друга страна разкриваше вечното изкупление и съвършенството на поклонника; не оставяйки средства за покаяние, ако някой изостави проявената и позната сила на това присъствие; нямаше място за друга жертва (която, освен това, би отрекла ефикасността на първата), след съвършеното Божие дело в спасението, съвършено както по отношение на изкуплението, така и по отношение на Божието присъствие чрез Духа сред Неговите. Не оставаше нищо друго освен съд.
Резултатът от презрението към Божията благодат и към това, което Той е направил
Онези, които презираха закона на Моисей, умряха без милост. Какво тогава не биха заслужили от ръката на Бога онези, които потъпкаха Божия Син, сметнаха кръвта на завета, чрез която бяха осветени, за обикновено нещо и оскърбиха Духа на благодатта? Това не беше просто неподчинение, колкото и зло да беше то; това беше презрение към Божията благодат и към онова, което Той беше направил в Личността на Исус, за да ни избави от последствията на неподчинението. От една страна, какво оставаше, ако със знанието за това, те се отрекоха от него? От друга страна, как биха могли да избегнат съда? Защото те познават Бог, Който е казал, че отмъщението принадлежи на Него и че Той ще въздаде; и отново Господ ще съди Своя народ.
Освещение, приписано на кръвта
Наблюдавайте тук начина, по който освещението се приписва на кръвта; и също така, че изповядващите се третират като принадлежащи към народа. Кръвта, приета с вяра, посвещава душата на Бога; но тук тя се разглежда и като външно средство за отделяне на народа като народ. Всеки индивид, който е признал Исус за Месия и кръвта за печат и основа на вечен завет, достъпен за вечно очистване и изкупление от страна на Бога, признавайки себе си за отделен за Бога по този начин, като един от народа – всеки такъв индивид, ако се отрече от него, ще се отрече от него като такъв: и нямаше друг начин да го освети. Предишната система очевидно беше загубила силата си за него, а истинската той беше изоставил. Това е причината, поради която е казано: „като са получили познанието на истината.“
По-добри неща, на които се надяваха в еврейските християни; живот на търпение и постоянство, характеризиращ се с вяра, нейната сила
Въпреки това той се надява на по-добри неща, защото плодът, знакът на живота, беше там. Той им напомня колко много са страдали за истината и че дори радостно са приели разграбването на имуществото си, знаейки, че имат по-добро и трайно наследство на небето. Те не трябваше да отхвърлят тази увереност, чиято награда щеше да бъде голяма. Защото наистина се нуждаеха от търпение, за да могат, след като са изпълнили Божията воля, да получат изпълнението на обещанието. И Този, Който ще дойде, ще дойде скоро.
Към този живот на търпение и постоянство се отнася главата. Но има принцип, който е силата на този живот и който го характеризира. Всред трудностите на християнския път, праведният ще живее чрез вяра; и ако някой се отдръпне, Бог няма да има удоволствие от него. „Но“, казва авторът, поставяйки се както винаги сред вярващите, „ние не сме от онези, които се отдръпват, а от онези, които вярват за спасение на душата.“ След това той описва действието на тази вяра, насърчавайки вярващите с примера на старейшините, които са придобили своята известност, като са ходили според същия принцип, по който сега са призовани да ходят верните.
