Много красивото и интересно послание до Филимон не изисква много коментари; то е израз на любовта, която действа чрез Духа в Божието събрание във всички обстоятелства на индивидуалния живот.
Написано с цел да събуди във Филимон чувства, които определени събития са имали склонност да угасят в сърцето му, това послание е по-подходящо да предизвика тези чувства у читателя, отколкото да бъде обект на обяснение.
Това е прекрасна картина на начина, по който нежността и силата на Божията любов, действаща в сърцето, се занимава с всеки детайл, в който тази любов може да бъде наранена, или който може да бъде повод за нейния растеж и проявление. От тази гледна точка посланието е толкова важно, колкото и красиво; защото това развитие на нежно и деликатно внимание сред гигантските трудове на апостола и на огромните истини, които формираха основата на връзката между всички създания и Бога в Христос, придава много особен характер на християнството и показва неговата божествена природа; тъй като Този, Който разкрива най-дълбоките истини и ги поставя на правилното им място в кръга на божествената мисъл, прави това, говорейки за познато нещо, като съобщава Своите собствени мисли; и може (бидейки Духът на Бога на любовта) да изпълни сърцето с размисли, които само любовта може да предложи, с достойнство, което проявява техния източник, и с деликатност на приложение, която показва, че колкото и да е величието на Неговите мисли, Той е свободен да разглежда всичко.
Когато човешкият ум е зает с възвишени теми, той усеща тяхната тежест и се превива под товара; той е погълнат; трябва да се абстрахира, да фиксира вниманието си. Бог разкрива Своите собствени мисли; и, колкото и обширни да са те за човешкия ум, те текат с яснотата и свързаността, които са им естествени, когато Той ги съобщава чрез Своите избрани инструменти. Последните са свободни да обичат; защото Бог, Който ги използва и ги вдъхновява, е любов. По-съществена част от тяхната задача е да Го представят така, отколкото дори да говорят за дълбоките неща. Съответно, когато са движени от тази любов, характерът на Този, Който ги изпраща, се демонстрира като този на Бога, Който е източникът на любов, чрез съвършено внимание към другите и най-деликатно внимание към онези неща, които сърцата им биха почувствали.
Освен това тази любов се развива във взаимоотношения, формирани от Самия Свети Дух, между членовете на Христовото тяло, тоест между хората. Произлизайки от божествен източник и винаги подхранвана от него, християнските привързаности приемат формата на човешко уважение, което, показвайки любов и противоположността на егоизма, носи печата на своя произход. Любовта, свободна от себе си, може и мисли за всичко, което засяга другите, и разбира какво ще ги засегне.
Онисим, избягал роб, е бил обърнат чрез Павел по време на неговите окови. Филимон, богат човек или поне с леко състояние, е приемал събранието в дома си (съпругата му също е била обърната) и в своята мярка сам е работил в Господното дело. Архип е бил слуга на Господа, който е служил в събранието, може би евангелист; във всеки случай той е участвал в конфликтите на евангелието и по този начин е бил свързан с Филимон и събранието.
Апостолът, изпращайки Онисим обратно, се обръща към цялото събрание. Това е причината тук да имаме „благодат и мир“, без добавяне на „милост“, както когато апостолите се обръщат само към отделни лица. Неговият призив от името на Онисим е към Филимон; но цялото събрание трябва да се интересува от този възлюбен роб, който е станал Божие дете. Техните християнски сърца биха били подкрепа и гаранция за поведението на Филимон; въпреки че апостолът очаква прошка и доброта за Онисим от любовта на самия Филимон като Божий слуга.
Павел (както му беше обичай) признава всичко добро, което беше във Филимон, и го използва като мотив за самия Филимон, за да може той да позволи на чувствата на благодат да потекат свободно, въпреки всичко, което завръщането на Онисим може да възбуди в плътта или всяко недоволство, което Сатана може да се опита да събуди отново в него. Апостолът би искал това, което желаеше за Онисим, да бъде собствено действие на Филимон. Освобождаването на бившия му роб или дори неговото любезно приемане като брат би имало съвсем различно значение в този случай, отколкото ако беше произлязло от заповед от страна на апостола; защото ставаше въпрос за християнска привързаност и връзки на любов. Той отдава дължимото значение на правото, което имаше да заповядва, но само за да го изостави и да даде по-голяма сила на молбата си; и в същото време той предполага, че общението на вярата на Филимон с цялото Божие събрание и с апостола — тоест начинът, по който неговата вяра го свързваше, в дейностите на християнската любов, с Божието събрание и тези, назначени от него да работят в него, и със Самия Господ — което вече се беше проявило толкова почтено във Филимон, щеше да има своето пълно развитие в признаването на всички права на апостола над сърцето му. В стих 6 трябва да четем „всяко добро нещо, което е в нас“.
Красиво е да се види смесването на привързаност към Онисим — която се проявява в безпокойство, което го кара да пледира всеки мотив, който би могъл да повлияе на сърцето на Филимон — с християнското чувство, което го вдъхновява с пълна увереност в добродушните привързаности на този верен и отличен брат. Завръщането на неговия избягал роб наистина е било вероятно да раздвижи нещо в естественото му сърце; апостолът вмъква писмото си от името на своето скъпо дете във вярата, родено по време на неговото пленничество. Бог е вмъкнал делото на Своята благодат, което е трябвало да действа върху сърцето на Филимон, създавайки изцяло нови отношения с Онисим. Апостолът го моли да приеме бившия си роб като брат, но е очевидно (ст. 12), въпреки че Павел е искал това да бъде спонтанен акт на господаря, на когото Онисим е навредил, че апостолът е очаквал освобождаването на последния. Както и да е, той поема всичко върху себе си за своя скъп син. Според благодатта Онисим е бил по-полезен за Филимон, както и за Павел, отколкото преди, когато плътта го е направила неверен и безполезен слуга; и за това той трябва да се радва (ст. 11). Павел намеква за името „Онисим“, което означава „полезен“. Накрая той напомня на Филимон, че му дължи собственото си спасение — за живота си като християнин.
Павел в този момент е бил затворник в Рим. Бог е довел Онисим там (където всички са се събирали), за да го доведе до спасение и познание на Господа, за да бъдем поучени и Онисим да има ново положение в християнското събрание. Очевидно е било към края на апостолското затворничество. Той се надява поне скоро да бъде освободен и казва на Филимон да му приготви квартира.
Имената отново ги намираме в посланието до Колосяни. Там апостолът казва: „Онисим, който е един от вас“; така че, ако е същият, той е бил от Колос. Изглежда вероятно, защото там е и Архип, който е увещаван да внимава на своето служение. Ако е така, фактът, че той говори така за Онисим на християните в Колос, е още едно доказателство за неговата любяща грижа за този нов обърнат. Така той го полага на сърцата на събранието, изпращайки писмото си чрез него и Тихик. В посланието до Ефесяни няма поздрави; но същият Тихик е негов носител. Тимотей е присъединен към Павел в адреса на посланието до Колосяни, както и в това до Филимон. Не е било така в посланието до Ефесяни; но в това до Филипяни, до които апостолът се е надявал скоро да изпрати Тимотей, техните две имена отново са обединени.
Не правя никакви заключения от тези последни подробности; но те дават основание за изследване на подробностите. Всяко от четирите послания е написано по време на пленничеството на апостола в Рим и когато той е очаквал да бъде освободен от това пленничество.
Накрая, това, което особено трябва да отбележим в посланието до Филимон, е любовта, която в интимния център на този кръг (ограден отвсякъде с несравнимо развитие на доктрината) царуваше и даваше плод, и свързваше членовете на Христос заедно, и разпространяваше аромата на благодатта върху всички взаимоотношения, в които хората можеха да стоят един към друг, занимавайки се с всички подробности от живота с перфектна уместност и с признаване на всяко право, което може да съществува между хората, и на всичко, което човешкото сърце може да почувства.
