Господ Исус се представя по отличителен начин на всяка от седемте църкви от Откровение 2 и 3, и Неговото обръщение е в съответствие с моралното състояние на всяко събрание. На Лаодикия, която е белязана от неверие към своя отсъстващ Господ и от самохвалство, вместо да свидетелства за Него, Божият Син говори за Себе Си като „верния и истински свидетел“ (Откровение 3:14). Той беше това, което тя трябваше да бъде. Господ нямаше нищо укорително да каже на Филаделфия, затова се представи на нея като „Светия, Истинския“, характер, който тя до известна степен отразяваше в своето свидетелство за Исус.
Светият
Всяка стъпка на Божия Син на земята свидетелстваше за Неговата святост, защото това, което отличаваше Неговите пътища в Божеството, се виждаше в Неговите стъпки в Човечеството, защото Той не можеше да бъде непоследователен със Своята природа, независимо дали се виждаше като Бог или Човек. Във всички Божии пътища с Неговия древен народ Неговата святост беше видна, както е цитирано в 1 Петрово 1:16: „Бъдете свети, защото Аз съм свят“, като всеки път за достъп до Бога беше защитен от Неговите свети изисквания. Нищо оскверняващо не беше позволено във връзка с Божието жилище, било то в скинията или в храма, било то в свещениците или в народа, за да има свидетелство за Божията святост.
Когато беше обявено идването на Божия Син в света, святостта на Неговото човечество беше ревностно пазена в думите на Гавриил,
Светият Дух ще дойде върху теб и силата на Всевишния ще те осени; затова и святото нещо, което ще се роди от теб, ще се нарече Син Божий (Лука 1:35).
Чрез действието на Светия Дух Мария зачена, и това, което се роди от нея, беше „онова свято нещо“. Природата на въплътения Божи Син беше тази на съвършен Човек, но без следа от грях в нея, както казва Писанието: „в Него няма грях“ (1 Йоан 3:5). В този свят нямаше грях, към който изкушението да може да се обърне (Евреи 4:15).
По време на пребиваването Си в този свят Божият Син беше „свят, невинен, неосквернен, отделен от грешниците“ (Евреи 7:26). Въпреки че в Своята мисия на благодат Той влезе в контакт с грешници, Той не беше осквернен от техния грях. Нито можеше да бъде осквернен в духа Си от грях, нито в тялото Си от докосване на прокажен. По същество свят, в Неговата природа имаше отблъскваща сила на святост, която Го правеше непроницаем за осквернението около Него, и все пак имаше тази чудна благодат, която привличаше грешниците към Него. Кой освен Божия Син можеше да каже: „Кой от вас Ме изобличава в грях?“ (Йоан 8:46).
Цар Давид беше човек по Божието сърце, но пророк Натан го изобличи в грях (2 Царе 12:7). Бог каза, че Йов е „съвършен и праведен човек“, но след като беше в Божието присъствие, Йов каза за себе си: „Ето, аз съм нищожен“ и „Аз се отвращавам от себе си“ (Йов 1:8; 2:3; 40:4; 42:6). Исая, който произнасяше проклятия върху Израел за техните злодеяния, видя Господа в Неговата слава и каза за себе си: „Горко ми… защото съм човек с нечисти устни“ (Исая 6:5). Дори Даниил, един от най-прекрасните герои в Писанието, каза за себе си: „моята красота се превърна в мен в тление“ (Даниил 10:8). Симон Петър каза: „Аз съм грешен човек, Господи“ (Лука 5:8), а великият апостол на езичниците писа за себе си като за най-големия от грешниците (1 Тимотей 1:15).
Само свята, безгрешна жертва можеше да бъде принесена за грях. Моисей можеше да предложи себе си, за да спаси Израел в подножието на Синай, и Павел можеше да пожелае да бъде проклет, за да спаси братята си по плът, но нито един от тях не можеше да осигури спасение за Израел. Само Исус отговори на божественото изискване, „Агнец без недостатък и без петно“ (1 Петрово 1:19), и по Божия доброта Той „чрез вечния Дух принесе Себе Си без петно на Бога“ (Евреи 9:14). Святостта, която се прояви в Исус по пътя Му на преданост към Божията воля и която Му позволи да бъде святата жертва, се прояви и в божествена сила, защото Исус беше обявен за „Божий Син със сила, според Духа на святост, чрез възкресение от мъртвите“ (Римляни 1:4).
Това е Този, Който е наречен „СВЕТИЯТ“ в обръщението към Филаделфия, Този, с Когото имаме работа сега, защото това е характерът на Божия Син във връзка с църквата и както е познат в сърцата на тези, които желаят да Му бъдат верни по време на Неговото отсъствие. Ние трябва да бъдем като Него, свети, както Той е свят, чисти „както Той е чист“. Това може да стане само ако сме заети с Него там, където Той е в слава, и отхвърляме този свят и неговите неща, мразим дори дрехата, опетнена от плътта (Яков 1:27; Юда 23).
Истинският
Нашият благословен Господ също говори за Себе Си на Филаделфия като „ИСТИНСКИЯТ“. На земята Той говори за Себе Си като „Истината“ (Йоан 14:6), защото в Него всичко, което Бог е по Своята природа на любов и по Своето разположение на благодат към хората, беше изявено. Исус беше също „истинският Бог“, защото Той е Бог, както и съвършен Човек (1 Йоан 5:20). Божият Син е истинският Бог в контраст с всички фалшиви богове, които са дела на човешки ръце, но Той е и истинският Бог, тъй като е извел Бога напълно наяве, защото Бог сега се вижда в Сина такъв, какъвто е наистина, и поради това също се казва за Отца в Йоан 17:3, че Той е „единственият истински Бог“. Добре каза Божият Син: „Аз и Моят Отец сме едно“ (Йоан 10:30).
Можем абсолютно да разчитаме на Божия Син като „Истинския“, защото Той е винаги същият, „вчера, днес и завинаги“ (Евреи 13:8). Какъвто беше в човешкото си естество тук долу, такъв е и сега, където седи на Отческия престол горе: Неговата благодат, Неговата любов, Неговата доброта, Неговата преданост, Неговата вярност към Своите, същите. Неговите ученици разчитаха на Него с детско доверие, защото Той винаги беше там, за да се грижи за тях, техният неизчерпаем ресурс по всяко време. Именно съзнанието за това накара Симон Петър да каже, когато беше предизвикан от Господа: „Господи, при кого да отидем?“ (Йоан 6:68): те нямаха никой, на когото да разчитат, освен Исус.
Ако Исус беше „Истинският“, Този, на когото учениците можеха да разчитат, Той беше благословеният Божий Син, на когото Отец разчиташе, защото „Отец обича Сина и е дал всичко в Неговата ръка“ (Йоан 3:35). Всички ресурси на Божеството бяха поверени на Сина за изпълнението на Божията воля и за осигуряване на вечните съвети на Отца, и в края на Своя път на земята, Синът можеше да каже на Отца: „Аз Те прославих на земята: Аз свърших делото, което Ти Ми даде да извърша“ (Йоан 17:4). Божият Син наистина е ИСТИНСКИЯТ, единственият, когото Бог е намерил за абсолютно достоен за доверие във всичко, което Му е поверено.
Всеки друг човек освен Исус се е провалил. Адам се провали в своето главенство в Едем; Ной се провали да управлява себе си, когато управлението на земята му беше поверено; Моисей се провали и не можа да влезе в обетованата земя; Аарон се провали в управлението на свещеническия ред; Давид се провали като цар на Израел; и Навуходоносор, на когото бяха дадени царствата на света, трябваше да бъде сведен до нивото на звяр. А какво да кажем за всеки друг човек, голям или малък? Божествената присъда е:
Проклет да е човекът, който се уповава на човек и прави плътта своя мишца (Еремия 17:5).
Хората до известна степен се доверяват на своите събратя, когато е необходимо, но толкова често откриват за своя скръб и загуба, че техните събратя са също толкова ненадеждни, колкото и те самите.
Колко благословено е да се отвърнем от всички провали и ненадеждност на хората към Божия Син, в Когото вярващият се уповава, Който се е доказал толкова достоен за доверие във всичко. Сърцето се радва на Исус, когато Го виждаме да посреща всяка трудност по пътя Си тук, било то противоречието на грешниците срещу Него, хитростите на Сатана да Го улови, или слабостите на Неговите ученици. С неотклонна стъпка Божият Син вървеше уверено към кръста, лицето Му беше твърдо като кремък по пътя Му към Йерусалим, там да срещне врага в неговата сила, за да го победи, там да бъде направен грях и да понесе нашите грехове, и след като направи всичко за Божията слава и нашето благословение, да заеме Своето място горе от дясната страна на Бога, „Светият, Истинският“, където сърцата ни могат безопасно да Му се доверят.
