Начинът, по който нашият благословен Господ е представен в светите Евангелия, има особено очарование за благочестивото сърце. Сърцето с наслада се спира на славата, както божествена, така и човешка, която Божият Дух представя в Него. Той дойде да изпълни напълно, както и да осъществи цялата Божия воля, както е писано преди. Той беше въплъщение на всяко обещание, пророчество, тип, символ и сянка, очертани преди това в Божията книга. Забележително е, че докато Го представя във всички богатства на славата, Светият Дух рядко или никога не използва думата „като“, за да прави разлика между Божество и Човечество. Вместо да казва, че Той говори тук като Бог, а там като Човек, Духът Го показва да действа в Своята уникална Личност, винаги една и съща славна Личност, Синът, станал Човек, Словото, станало плът. В един момент за Него се говори с думи или действия, когато изворът на Божеството е източникът, от който произтичат словото и действието; в друг момент благодатните дейности са тези на истински Човек, докато през по-голямата част от този живот съюзът на двете природи се проявява по такъв начин, че да представи Божествено-човешката Личност на нашия Господ, във цялата тайна на Неговата свята слава. Това изисква внимателно разглеждане, но могат да бъдат предложени един или два пасажа, преди да продължим. Говорейки за Себе Си като „Аз съм“ и при възкресяването на мъртвите, Синът говори и действа със Своята Божествена сила. „Покажете Ми един денар.“ „Жаден съм“ или спането в кораба, изобразяват същия благословен Един в благодатта на Човечеството. Но „Елате при Мен“, „Вярвате в Бога, вярвайте и в Мен“, „Аз давам на Моите овце вечен живот“, са твърдения, които ясно обхващат всичко, което Той е, както Божествено, така и Човешко. Последното, както посочихме, Го поставя пред нас в двете природи и обхваща по-голямата част от евангелските записи.
Това може да бъде ясно разбрано, ако си спомним, че независимо дали е „Пастир“, „Господ“, „Глава“, „Спасител“, „Пророк“, „Свещеник“ или „Цар“, Той трябва да бъде едновременно Бог и Човек. Във всяка от тези позиции, да речем „Спасител“, Той не се вижда само в Божеството, нито само като Човек, но в цялата Си посредническа пълнота, способен, в пълнотата на Божеството, да застане от страна на Бога, и в съвършенството на Човечеството да предприеме всичко за човека.
Пред нас е славата на нашия Господ Исус Христос. Ние не се опитваме да навлизаме в тази свята тайна на Божественото и човешкото в Него, нито напразно се стремим да открием как такова нещо би могло да бъде. Мнозина предпочитат да се въздържат поради тържественото величие на темата. Това наистина е похвално, и още повече, когато мислим за мнозината, които са претърпели корабокрушение. Но в крайна сметка то е поставено пред нас за поучение и благословение, и ако бъде прието в дух на поклонение и свято благоговение, то става най-обогатяващото за душата от всичко, което Писанието представя от скъпоценните неща на небето. Всеки член на Блажената Троица говори за нашия Господ като обединяващ в Себе Си както Божествената, така и човешката природа. Старият Завет е предвидил това, а Новият е пълен с него. „Твоят престол, о, Боже, е вечен“, е казано от Отца на Този, за Когото Той говори като „Човекът, Който е Мой Другар“ (Пс. 45:6, 7; Евр. 1:8; Зах. 13:7). Благословеният Господ казва „Аз съм“, и все пак „Синът Човешки, Който нямаше къде да положи главата Си.“ Духът говори за „Човека Христос Исус като „Който е над всички, Бог, благословен завинаги“ (Йоан 8:58); Мат. 8:20; 1 Тим. 2:5; Рим. 9:5).
Това разкрива славен обхват от истини, които привличат вниманието ни, ангажират ни в благочестива медитация и пораждат в нас най-дълбока хвала. Склонни сме обаче да забравяме, че Личността е Една; и без съмнение думата „като“, която често използваме, издава нашата неспособност, дори несъзнателна за нас самите, да поддържаме истината за Личността в истински баланс. Думата „Личност“ не се използва в Писанието за никое Божествено Същество, но местоименията „Аз“, „Мен“, „Той“ и „Него“ се използват от и за нашия Господ по такъв начин, че можем да Го разберем (макар и никога да не Го обхванем), Бог, станал Човек. Значението на гореизложеното може да се види, като се обърне внимание на твърдението, че „Само като Човек нашият Господ умря.“ Чували сме това да се твърди и упорито да се поддържа от искрени светци, които ревнуваха за Господната слава. Твърдението не достига до истината. Ако Кръстът е нищо повече от смъртта на Човек, ние не можем да имаме изкупление. Че Неговата смърт е ограничена до човешката природа на нашия Господ в много умове, може да се събере от отговора (веднага щом бъде оспорено), че Той не може да умре като Бог. Никой не твърди, че смъртта може да докосне Божеството в Него, но докато се избягва такава мисъл, не следва, че Неговата смърт е била само тази на Човек. Благословената Личност, Която умря, е Бог, както и Човек, Словото, станало плът: и ако не държим това ясно, не можем да имаме разбиране за славата на Кръста. Писанието казва: „Бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син“ (Рим. 5:10). „Бог, като изпрати Своя собствен Син в подобие на греховна плът и заради греха, осъди греха в плътта“ (Рим. 8:3). Господ на славата беше разпнат (1 Кор. 2:8). Синът е извършил очистване за греховете (Евр. 1:3). И Павел е казал: „Синът Божи, Който ме възлюби и даде Себе Си за мен“ (Гал. 2:20).
Тези пасажи и много други показват славата на Кръста, защото макар Бог да не може да умре, Той в чудна благодат е избрал Своя собствен път да слезе право в смъртта в най-дълбокия и най-тържествен смисъл, дори този на Неговото собствено обидено величие и присъда срещу греха.
Именно тук Въплъщението се вписва с божествена прецизност. Синът, Който е Бог, става Човек, за да понесе, от една страна, присъдата, дължима на човека, а от друга, да осъществи, от страна на Бога, всички цели на вечността. Чудото на Въплъщението е изключителното чудо на Божеството и на вечността. Около него цялото Писание излива своите съкровища. Божията цел е била човекът да заеме място и взаимоотношение, безкрайно надхвърлящи неговото сътворено положение. Той е паднал от сътвореното място и смъртта, Божията присъда, е почивала върху него. Човекът е имал нужда от Един, Който може да посрещне състоянието на смърт и да го премахне, докато Бог е призовал Един, Който, докато посреща падналото състояние, може да осъществи всички Негови съвети на вечна любов. Кой може да оцени ужасите на този час или да застане в съда с Бога? Неговото величие е било поругано, славата на Неговия престол е била потъпкана, Неговото Име, Неговият Характер, Неговото Същество, всичко е било осквернено и поругано. Ако Бог беше изпълнил присъда над човека, Той щеше да го отнесе завинаги, резултатът от което щеше да бъде поражението на Създателя в синовете на човеците, в които Той се наслаждаваше.
Какво тогава? ИСУС. Ето Един, Който е Бог и Човек, Синът, станал Човек, и всичко е посрещнато, съвършено и завинаги посрещнато в Него. Присъдата е божествена и безкрайна, така е и Жертвата. Никаква Теофания – Божествено проявление, както се вижда отново и отново в Стария Завет, няма да е достатъчна. Не, това трябва да бъде великият и славен Теантропос, Който е Бог и Човек в една славна Личност завинаги. Но докато настояваме на божествената страна, нищо не трябва да отслабва другата. Човек умря, не просто Божествена Личност в човешко състояние. Едно състояние не можеше да умре за грешници, нито да бъде приковано на дърво. Не, ние с обожание съзерцаваме в Него, Който висеше там, Бога, в пълното откровение на всичко, което Бог е, докато Го виждаме; Човек, първият, който навлиза във всичко, което това откровение разкрива.
