Отричането на възкресението на мъртвите
Но други злини бяха намерили начин да се въведат сред блестящите дарове, които се упражняваха в лоното на стадото в Коринт. Възкресението на мъртвите беше отречено. Сатана е хитър в своите дела. Очевидно ставаше въпрос само за тялото; въпреки това цялото евангелие беше заложено на карта, защото ако мъртвите не възкръснаха, тогава Христос не беше възкръснал. И ако Христос не беше възкръснал, греховете на верните не бяха премахнати и евангелието не беше истинско. Затова апостолът запази този въпрос за края на своето послание и се задълбочи в него.
Спасението зависи от факта на възкресението; пълно и положително свидетелство за него
Първо, той им напомня за това, което им беше проповядвал като евангелие, че Христос умря за нашите грехове според писанията и беше възкресен отново според писанията. Това тогава беше средството за тяхното спасение, ако те продължаваха в него, освен ако не бяха повярвали напразно. Тук поне имаше много солидна основа за неговия аргумент: тяхното спасение (освен ако всичко, в което бяха повярвали, не беше просто безполезна басня) зависеше от факта на възкресението и беше свързано с него. Но ако мъртвите не възкръснаха, Христос не беше възкръснал, защото Той беше умрял. Затова апостолът започва, като установява този факт чрез най-пълните и положителни свидетелства, включително неговото собствено свидетелство, тъй като той сам беше видял Господа. Петстотин души Го бяха видели наведнъж, по-голямата част от които все още бяха живи, за да свидетелстват за това.
Христос е възкръснал: ако не, проповедта и вярата на християните са напразни
Забележете, между другото, че апостолът не може да говори за нищо, без да се произведе морален ефект в сърцето му, защото той мисли за това с Бога. Така, стихове 8-10, той си спомня състоянието на нещата по отношение на себе си и на другите апостоли, и това, което благодатта беше направила; и след това, с облекчено сърце, той се връща към своята тема. Свидетелството на всеки божествен свидетел беше същото. Всичко заявяваше, че Христос е възкръснал; всичко зависеше от факта, че Той е такъв. Това беше неговата отправна точка. „Ако“, каза той, „това, което ви беше проповядвано, е, че Христос беше възкресен от мъртвите, как така някои сред вас казват, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма такова, Христос не е възкръснал; ако Той не е възкръснал, проповедта на Неговите свидетели е напразна, вярата на християните е напразна.“ Не само това; но тези свидетели са лъжливи свидетели, защото те бяха заявили, по отношение на Бога, че Той е възкресил Христос от мъртвите. Но Бог не Го беше възкресил, ако мъртвите не възкръсват. И в този случай тяхната вяра беше напразна: те все още бяха в своите грехове; и онези, които вече бяха заспали в Христос, бяха загинали. Сега, ако само в този живот вярващият има надежда в Христос, той е най-нещастният от всички хора; той само страда по отношение на този свят. Но не е така, защото Христос е възкръснал.
Христос възкръснал измежду всички други мъртви
Тук обаче не става въпрос само за обща доктрина, че мъртвите възкръсват. Христос, възкръсвайки, излезе измежду мъртвите. Това е Божията благосклонност и сила, които дойдоха, за да върнат от мъртвите Този, Който в Своята благодат беше слязъл в смъртта, за да осъществи и покаже избавлението на човека в Христос от силата на Сатана и на смъртта; и да постави публичен печат върху делото на изкуплението, за да покаже открито в човека победата над цялата сила на врага. Така Христос възкръсна измежду всички други мъртви (защото смъртта не можеше да Го задържи) и установи славния принцип на това божествено и пълно избавление, и Той стана първият плод на онези, които спяха, които, имайки Неговия живот, очакват упражняването на Неговата сила, която ще ги събуди по силата на Духа, който живее в тях.
Особеният характер на възкресението и особеното място на Христос; Христос и Неговият народ неразривно идентифицирани
Това очевидно придава много особен характер на възкресението. Не само че мъртвите възкръсват, но и че Бог, чрез Своята сила, връща определени хора от мъртвите, поради благосклонността, която Той има към тях, и във връзка с живота и Духа, които са в тях. Христос има съвсем особено място. Животът беше в Него и Той е нашият живот. Той спечели тази победа, от която ние се възползваме. Той по право е първият плод. Това се дължеше на Неговата слава. Ако Той не беше спечелил победата, ние щяхме винаги да останем в затвора. Той имаше сила Сам да възобнови живота, но великият принцип е същият, не е само възкресение на мъртвите, но онези, които са живи според Бога, възкръсват като обекти на Неговата благосклонност и чрез упражняването на тази сила, която желае да ги има за Себе Си и със Себе Си — Христос, първият плод: онези, които са Христови, при Неговото идване. Ние сме свързани с Христос във възкресението. Ние излизаме като Него, не само от смъртта, но и от мъртвите. Отбелязваме също тук как Христос и Неговият народ са неразривно идентифицирани. Ако те не възкръснат, Той не е възкръснал. Той беше толкова истински мъртъв, колкото можем да бъдем и ние, зае в благодат нашето място под смъртта, беше човек, както ние сме хора (освен греха) толкова истински, че ако отречете този резултат за нас, вие отричате факта по отношение на Него; и обектът и основата на самата вяра се провалят. Тази идентификация на Христос с хората, така че да може да се направи заключение от нас към Него, е пълна със сила и благословение. Ако мъртвите не възкръснат, Той не е възкръснал; Той беше толкова истински мъртъв, колкото можем да бъдем и ние.
Победа над смъртта и над Този, Който имаше властта над нея, от Един, Който стана човек
Трябваше да бъде чрез човек. Без съмнение Божията сила може да върне хората от гроба. Той ще го направи, действайки в Личността на Своя Син, на Когото е даден целият съд. Но това няма да бъде победа, спечелена в човешка природа над смъртта, която държеше хората в плен. Това е, което Христос е направил. Той беше готов да бъде предаден на смърт за нас, за да спечели (като човек) победата за нас над смъртта и над този, който имаше властта над смъртта. Чрез човек дойде смъртта; чрез човек, възкресението. Славна победа! Пълен триумф! Ние излизаме от състоянието, където грехът и неговите последици напълно ни достигнаха. Злото не може да влезе на мястото, на което сме изведени. Прекосили сме границите завинаги. Грехът, силата на врага, остава извън това ново творение, което е плод на Божията сила, след като злото е дошло, и което отговорността на човека няма да помрачи. Бог е Този, Който го поддържа във връзка със Себе Си: то зависи от Него.
Адам и Христос като глави на две семейства, характеризиращи се със смърт и живот
Тук са установени два велики принципа: чрез човека – смъртта; чрез човека – възкресението на мъртвите; Адам и Христос като глави на две семейства. В Адам всички умират; в Христос всички ще бъдат оживени. Но тук има изключително важно развитие във връзка с позицията на Христос в Божиите съвети. Едната страна на тази истина е зависимостта на семейството, така да се каже, от неговия глава. Адам донесе смъртта сред своите потомци – онези, които са във връзка със самия него. Това е принципът, който характеризира историята на първия Адам. Христос, в Когото е животът, носи живот сред онези, които са Негови – съобщава им го. Този принцип характеризира втория Адам и онези, които са Негови в Него. Но това е живот в силата на възкресението, без което той не би могъл да им бъде съобщен. Зърното пшеница би било съвършено само по себе си, но би останало само. Но Той умря за техните грехове и сега им дава живот, като всичките им грехове са им простени.
Божият ред във възкресението; неговите три стъпки; възкресението на съда — на онези, които не са Христови
Сега, във възкресението, има ред според Божията мъдрост за изпълнението на Неговите съвети — Христос, първият плод; онези, които са Христови, при Неговото второ пришествие. Така онези, които са в Христос, се оживяват според силата на живота, който е в Христос; това е възкресението на живота. Но това не е целият обхват на възкресението, придобито от Христос, в спечелването на победата над смъртта според Духа на святост. Отец Му е дал власт над всяка плът, за да даде вечен живот на толкова, колкото Отец Му е дал. Последните са онези, за които тази глава говори по същество, защото нейната тема е възкресението сред християните; и апостолът, самият Дух, обича да говори по темата за силата на вечния живот в Христос. И все пак той не може напълно да пропусне другата част от истината. Възкресението на мъртвите, казва ни той, е дошло чрез човек. Но той тук не говори за съобщаването на живота в Христос. Във връзка с тази последна и по-близка част от своята тема, той не засяга възкресението на нечестивите; но след идването на Христос той въвежда края, когато Той ще предаде царството на Отца. С царството се въвежда силата на Христос, упражнявана над всички неща — съвсем различна мисъл от съобщаването на живота на Неговите собствени.
Следователно има три стъпки в тези събития: първо, възкресението на Христос; след това, възкресението на онези, които са Негови, при Неговото идване; след това, краят, когато Той ще предаде царството на Отца. Първата и втората са осъществяването във възкресението на силата на живота в Христос и в Неговия народ. Когато Той дойде, Той поема царството; Той поема Своята велика сила и действа като цар. От Неговото идване до края е развитието на Неговата сила, за да подчини всички неща на Себе Си; през което всяка власт и всяка сила ще бъдат премахнати. Защото Той трябва да царува, докато всички Негови врагове не бъдат под Неговите нозе; последната покорена ще бъде смъртта. Тук тогава, като ефект само от Неговата сила, а не във връзка с предаването на живот, ние намираме възкресението на онези, които не са Негови; защото унищожаването на смъртта е тяхното възкресение. Те са пропуснати в мълчание: само че смъртта, такава, каквато я виждаме, вече няма власт над тях. Христос има правото и силата, по силата на Своето възкресение и на това, че е прославил Отца, да унищожи властта на смъртта над тях и да ги възкреси отново. Това ще бъде възкресението на съда. Неговият ефект е обявен другаде.
Самият Син подчинен като човек, за да бъде Бог всичко във всичко
Когато Той е поставил всички Свои врагове под нозете Си и е върнал царството на Своя Отец (защото то никога не Му е отнето, нито е дадено на друг, както се случва с човешките царства), тогава Самият Син е подчинен на Този, Който е поставил всичко под Него, за да бъде Бог всичко във всичко. Читателят трябва да забележи, че тук се говори за Божиите съвети по отношение на управлението на всички неща, а не за Неговата природа; и освен това се говори за Сина, като човек. Това не е произволно обяснение: пасажът е от Псалм 8, чиято тема е възвисяването на човека до позицията на глава на всички неща, като Бог поставя всичко под Неговите нозе. „Нищо“, казва апостолът, „не е изключено“ (Евреи 2:8), освен, както той добавя тук, че е задължително изключен Този, Който е поставил всичко под Него. Когато човекът Христос, Божият Син, фактически е осъществил това подчинение, Той връща на Бога универсалната власт, която Му е била поверена, и посредническото царство, което Той е държал като човек, престава. Той отново е подчинен, както беше на земята. Той не престава да бъде едно с Отца, както беше и докато живееше в унижение на земята, въпреки че в същото време казваше: „Преди Авраам да се роди, Аз съм.“ Но посредническото управление на човека е изчезнало – погълнато е от върховенството на Бога, на което вече няма никакво противопоставяне. Христос ще заеме Своето вечно място, Човек, Глава на цялото изкупено семейство, като същевременно е Бог, благословен завинаги, едно с Отца. В Псалм 2 виждаме Божия Син, роден на земята, Цар в Сион, отхвърлен, когато се представи на земята; в Псалм 8 – резултатът от Неговото отхвърляне, възвишен като Син Човешки начело на всичко, което Божията ръка е създала. Тогава Го намираме тук да отстъпва тази дадена власт и да възстановява нормалната позиция на човечеството, а именно тази на подчинение на Този, Който е поставил всичко под Него; но през всичко това, никога не променяйки Своята божествена природа, нито – освен доколкото разменя унижението за слава – Своята човешка природа. Но Бог сега е всичко във всичко, и специалното управление на човека в Личността на Исус – управление, с което е свързано събранието (виж Ефесяни 1:20-23, което е цитат от същия Псалм) – се слива в неизменното върховенство на Бога, окончателното и нормално отношение на Бога към Неговото творение. Ще намерим Агнето пропуснато в това, което е казано в Откровение 21:1-8, говорейки за същия период.
Възкресението чрез Човека Христос Исус; откровение на Павел за всички Божии пътища по отношение на възкресението
Така намираме в този пасаж възкресението чрез човека — смъртта, навлязла чрез човека; връзката на светиите с Исус, източника и силата на живота, като следствие е Неговото възкресение и тяхното при Неговото идване; власт над всички неща, поверена на Христос, възкръсналия Човек; след това царството, върнато на Бог Отец, скинията на Бога с хората, и човекът Христос, вторият Адам, вечно човек, подчинен на Всевишния — тази последна истина е от безкрайна стойност за нас (възкресението на нечестивите, макар и предполагано във възкресението, донесено от Христос, не е пряка тема на главата). Читателят трябва сега да отбележи, че този пасаж е откровение, в което Божият Дух, след като е насочил мислите на апостола към Исус и възкресението, внезапно прекъсва хода на неговия аргумент, обявявайки — с този импулс, който мисълта за Христос винаги е давала на ума и сърцето на апостола — всички Божии пътища в Христос по отношение на възкресението, на връзката на онези, които са Негови, с Него в това възкресение, и управлението и господството, които Му принадлежат като възкръснал, както и вечната природа на Неговата връзка, като човек, с Бога. След като е съобщил тези Божии мисли, които са му били разкрити, той възобновява нишката на своя аргумент в стих 29. Тази част завършва със стих 34, след което той разглежда въпроса, който те бяха повдигнали като трудност — по какъв начин ще бъдат възкресени мъртвите?
Кръстени за мъртвите
Като приемем стихове 20-28 (които съдържат толкова важно откровение в пасаж, който е завършен сам по себе си) като скоба, стихове 29-34 стават много по-разбираеми и някои изрази, които са измъчвали много тълкувателите, придобиват сравнително определен смисъл. Апостолът е казал в стих 16: „Ако мъртвите не възкръсват“, и след това, че ако това е така, онези, които са заспали в Исус, са загинали, и че живите са най-нещастни от всички хора. В стих 28 той се връща към тези точки и говори за онези, които са кръстени за мъртвите, във връзка с твърдението, че ако няма възкресение, онези, които са заспали в Христос, са загинали; „ако“, казва той, повтаряйки по-силно израза от стих 16, „мъртвите изобщо не възкръсват“; и след това показва колко изцяло той самият е във втория случай, за който е говорил, „най-нещастен от всички хора“, и почти в случая на погиване също, като е всяка минута в опасност, борейки се като с диви зверове, умирайки ежедневно. Кръстен, следователно, за мъртвите означава да станеш християнин с поглед, фиксиран върху онези, които са заспали в Христос, и особено като убит за Него, приемайки своя дял с мъртвите, да, с мъртвия Христос; това е самото значение на кръщението (Римляни 6). Колко безсмислено, ако те не възкръснат! Както в 1 Солунци 4, темата, докато говори за всички християни, се разглежда по същия начин. Думата, преведена като „за“, често се използва в тези послания за „с оглед на“, „по отношение на“.
Възкресението доказва, че смъртта не докосва душата, въпреки че разтваря нейното интимно единение с тялото
Видяхме, че стихове 20-28 образуват скоба. Стих 29 тогава е свързан със стих 18. Стихове 30-32 се отнасят до стих 19. Историческите обяснения на тези последни стихове се намират във второто послание (виж 2 Коринтяни 1:8-9; 2 Коринтяни 4:8-12). Не мисля, че стих 32 трябва да се приема буквално. Думата, преведена като „борих се със зверове“, обикновено се използва в преносен смисъл, за да бъде в конфликт с яростни и непримирими врагове. Вследствие на насилието на ефесяните той почти е загубил живота си и дори се е отчаял да го спаси; но Бог го е избавил. Но за каква цел всички тези страдания, ако мъртвите не възкръсват? И забележете тук, че въпреки че възкресението доказва, че смъртта не докосва душата (сравни Лука 20:38), все пак апостолът не мисли за безсмъртие, отделно от възкресението. Бог трябва да постъпи така с човека? А човекът е съставен от тяло и душа. Той дава сметка в съда за делата, извършени в тялото. Именно когато бъде възкресен от мъртвите, той ще направи това. Интимното единение между двете, колкото и различни да са те, формира извора на живота, седалището на отговорността, средството за Божието управление по отношение на Неговите създания и сферата, в която се проявяват Неговите действия. Смъртта разтваря това единение; и въпреки че душата оцелява и е щастлива или нещастна, съществуването на пълния човек е прекъснато, Божият съд не е приложен, вярващият все още не е облечен със слава. Така че да се отрича възкресението, означаваше да се отрича истинската връзка на Бога с човека и да се прави смъртта краят на човека, унищожавайки човека, както Бог го съзерцава, и карайки го да загине като звяр. Сравни аргумента на Господ в този пасаж от Лука, от който вече цитирах един стих.
Желанието, с което е свързано отричането на възкресението; причината за него
Уви! Отричането на възкресението беше свързано с желанието да се разпуснат сетивата. Сатана го въведе в сърцата на християните чрез тяхното общуване с хора, с които Духът на Христос не би имал общение.
Те трябваше да упражняват съвестта си, да бъдат събудени, за да може праведността да заеме своето място там. Липсата на това е обикновено истинският източник на ересите. Те не познаваха Бога. Това беше за срам на тези християни. Дано Бог ни даде да внимаваме за това! Това е голямото нещо дори по въпроси на доктрината.
Физическият начин на възкресението; Славното обиталище на душата – тяло, подходящо за съществото, което го е притежавало
Но освен това, любопитният човешки дух би искал да бъде удовлетворен по отношение на физическия начин на възкресението. Апостолът не го удовлетвори, докато порицаваше глупавата безумие на онези, които всеки ден имаха повод да виждат аналогични неща в творението, което ги заобикаляше. Плод на Божията сила, възкресеното тяло щеше да бъде, според благоволението на Този, Който го даде отново за славното обиталище на душата, тяло на чест, което, преминало през смъртта, щеше да приеме това славно състояние, което Бог беше приготвил за него – тяло, подходящо за съществото, което го притежаваше, но според върховната воля на Този, Който облече съществото с него. Имаше различни видове тела; и както пшеницата не беше голото зърно, което беше посято, въпреки че беше растение от неговата природа, а не друго, така щеше да бъде и с възкресения човек. Различни бяха и славите на небесните и земните тела: звезда се различаваше от звезда по слава. Не мисля, че този пасаж се отнася до степени на слава в небето, а до факта, че Бог разпределя славата, както Му е угодно. Небесната слава и земната слава обаче са ясно противопоставени, защото ще има земна слава.
Характерът на възкресението
И забележете тук, че в този пасаж е изложен не само фактът на възкресението, но и неговият характер. За светиите то ще бъде възкресение за небесна слава. Техният дял ще бъдат нетленни, славни, съдове на сила, духовни тела. Това тяло, посято като пшенично зърно за тление, ще облече слава и нетление. Тук се говори само за светиите – „и те, които са небесни“, и във връзка с Христос, втория Адам. Апостолът е казал, че първото тяло е било „естествено“. Неговият живот е бил животът на живата душа; що се отнася до тялото, то е участвало в онзи вид живот, който са притежавали другите животни – каквото и да е било неговото превъзходство по отношение на връзката му с Бога, в това, че Сам Бог е вдъхнал в ноздрите му дух на живот, така че човекът е бил по този специален начин във връзка с Бога (от Неговия род, както е казал апостолът в Атина). „Адам, син на Бога“, е казал Светият Дух в Лука – създаден по образ Божи. Неговото поведение е трябвало да отговаря на това, и Бог му се е открил, за да го постави морално в положението, което е подходящо за този дъх на живот, който е получил. Той е станал – свободен от смърт чрез силата на Бога, Който го е поддържал, или смъртен по присъда на Този, Който го е създал – жива душа. В него самия не е имало животворна сила. Първият Адам е бил просто човек – „първият човек Адам“.
Последният Адам, даващ живот на когото пожелае
Божието слово не се изразява така по отношение на Христос, когато говори за Него в този пасаж като за последния Адам. Той не би могъл да бъде последният Адам, без да е човек; но не казва „последният човек беше животворящ Дух“, а „последният Адам“; и когато говори за Него като за втория Човек, добавя, че Той е бил „от небето“. Христос не само е имал живот като жива душа, Той е имал силата на живота, която е можела да дава живот на другите. Въпреки че е бил човек на земята, Той е имал живот в Себе Си; съответно Той е оживявал когото е искал. Въпреки това, тук словото говори за Него като за последния Адам, втория Човек, Христос. Не само че Бог оживява когото иска, но последният Адам, Христос, Главата, духовно, на новата раса, има тази сила в Себе Си: и затова е казано – защото винаги става въпрос за Исус на земята – „Той е дал на Сина да има живот в Себе Си“. За нас е казано: „Бог ни е дал вечен живот, и този живот е в Неговия Син: който има Сина, има живот, а който няма Божия Син, няма живот“. Обаче това, което е от Духа, не е това, което е било първо, а това, което е естествено, тоест това, което има естествения живот на душата. Това, което е духовно, което има своя живот от силата на Духа, идва след това. Първият човек е от земята – има своя произход, такъв, какъвто е (Бог е вдъхнал в ноздрите му дух или дъх на живот), от земята. Затова той е от пръст, както Бог е казал: „Пръст си и в пръст ще се върнеш“. Последният Адам, въпреки че е бил толкова истински човек, колкото и първият, е от небето.
Обединени с Главата на духовна раса и носещи Неговия образ
Като принадлежащи на първия Адам, ние наследяваме неговото състояние, ние сме като него: като участващи в живота на втория, ние имаме дял в славата, която Той притежава като Човек, ние сме като Него, ние съществуваме според Неговия начин на съществуване, Неговият живот е наш. Сега следствието тук е, че както сме носили образа на земното, така ще носим и образа на небесното. Забележете тук, че първият Адам и последният, или вторият Човек, съответно, се разглеждат в това състояние, в което са влезли, когато техните съответни изпитания под отговорност са приключили; и онези, които са свързани с единия и другия, наследяват състоянието и последствията от делото на единия и другия, така изпитани. Падналият Адам е бащата на раса, родена по негов образ – паднала и виновна раса, грешна и смъртна. Той е провалил и е извършил грях, и е загубил своето положение пред Бога, бил е далеч от Него, когато е станал баща на човешката раса. Ако пшеничното зърно, падайки в земята, не умре, то не дава плод; ако умре, то дава много плод. Христос е прославил Бога, е направил изкупление за греха и е възкръснал в праведност; е победил смъртта и е унищожил силата на Сатана, преди да стане, като животворящ Дух, Глава на духовна раса, на която – обединена със Себе Си – Той съобщава всички привилегии, които принадлежат на положението пред Бога, което Той е придобил, според силата на този живот, чрез който Той ги оживява. Това е възкръснал и прославен Христос, чийто образ ще носим, както сега носим образа на паднал Адам.
Положително откровение относно насладата от нетлението от всички светии; безсмъртие на смъртното тяло
Плът и кръв, не само грях, не могат да влязат в небесното царство. Тлението (защото такива сме ние) не може да наследи нетленното. Това води апостола до положително откровение за това, което ще се случи по отношение на насладата от нетлението от всички светии. Смъртта е победена. Не е необходимо смъртта да дойде върху всички, още по-малко всички да претърпят действително тление; но не е възможно плът и кръв да наследят царството на славата. Но ние няма всички да заспим; има някои, които ще бъдат променени, без да умрат. Мъртвите ще бъдат възкресени нетленни, а ние (защото изкуплението е извършено и Христос е готов да съди живите и мъртвите, апостолът винаги го е гледал като нещо непосредствено пред очите му, готово да се случи всеки момент) ще бъдем променени (промяна, еквивалентна на възкресение); защото това, което е тленно, ако не е вече в прах и тление, ще облече нетление; това, което е смъртно, безсмъртие. Виждаме, че това се отнася до тялото; в тялото си човек е смъртен, дори когато има вечен живот и ще живее чрез Христос и с Христос. Божията сила ще формира светиите, независимо дали са живи или мъртви, за наследяване на слава.
Смъртта е напълно победена за християнина; мъртвите са възкресени, а живите са променени при идването на Христос
Обърнете специално внимание на току-що казаното. Смъртта е напълно победена – анулирана в своята сила – за християнина. Той притежава живот (възкръсналия Христос), който го поставя над смъртта, може би не физически, но морално. Тя е загубила цялата си власт над душата му, като плод на греха и съда. Тя е толкова напълно победена, че има някои, които изобщо няма да умрат. Всички християни имат Христос за свой живот. Ако Той отсъства и ако Той не се върне – както ще бъде, докато Той седи на трона на Своя Отец и нашият живот е скрит с Него в Бога – ние претърпяваме смърт физически според Божията присъда; тоест душата е отделена от смъртното тяло. Когато Той се върне и упражни Своята сила, след като е станал от трона на Отца, за да вземе Своя народ при Себе Си, преди да упражни съд, смъртта няма никаква власт над тях: те не преминават през нея. Това, че другите са възкресени от мъртвите, е доказателство за сила, изцяло божествена, и по-славна дори от тази, която е създала човека от пръстта. Това, че живите са променени, доказва съвършенство на извършеното изкупление и сила на живот в Христос, която не е оставила никаква следа, никакви остатъци от Божия съд по отношение на тях, нито от силата на врага, нито от робството на човека към последствията от неговия грях. На мястото на всичко това е упражняване на божествена сила, която се проявява в абсолютното, пълно и вечно избавление на бедното виновно създание, което преди е било под нея – избавление, което има своето съвършено проявление в славата на Христос, защото Той се е подчинил по благодат на състоянието на човека под смърт за грях; така че за вярата то винаги е сигурно и извършено в Неговата Личност. Но възкресението на мъртвите и промяната на живите ще бъде неговото действително изпълнение за всички, които са Негови, при Неговото идване. Какво славно избавление е това, което е извършено чрез възкресението на Христос, Който – грехът е напълно изличен, праведността е божествено прославена и утвърдена, силата на Сатана е унищожена – ни пренася по силата на вечно изкупление и по силата на живот, който е премахнал смъртта, в изцяло нова сфера, където злото не може да дойде, нито някое от неговите последствия, и където Божията благосклонност в слава сияе върху нас съвършено и завинаги! Това е, което Христос е спечелил за нас според вечната любов на Бога, нашия Отец, Който ни Го е дал да бъде наш Спасител.
Моменталното осъществяване на тази промяна в неочакван момент, чрез Божията сила
В неочакван момент ще влезем в тази сцена, определена от Отца, подготвена от Исус. Божията сила ще извърши тази промяна в един миг: мъртвите ще възкръснат, ние ще бъдем променени. Последната тръба е само военна алюзия, както ми се струва, когато цялата войска чака последния сигнал, за да тръгне всички заедно.
Характерът на смъртта е напълно променен от това, което е направил нейният победител; страхът отстъпва място на благодарността
В цитата от Исая 25:8 имаме забележително приложение на писанието. Тук е само фактът, че смъртта е погълната от победа, за което е цитиран пасажът; но сравнението с Исая ни показва, че това ще бъде не в края на света, а в период, когато чрез установяването на Божието царство в Сион, булото, под което езичниците са живели в невежество и мрак, ще бъде свалено от лицата им. Цялата земя ще бъде просветена, не казвам в момента, но в периода. Но тази сигурност за унищожаването на смъртта ни осигурява настояща увереност, въпреки че смъртта все още съществува. Смъртта е загубила жилото си, гробът – победата си. Всичко е променено от благодатта, която в края ще донесе този триумф. Но междувременно, като ни разкрива Божията благосклонност, която я дарява, и осъществяването на изкуплението, което е нейна основа, тя напълно е променила характера на смъртта. Смъртта за вярващия, който трябва да премине през нея, е само напускане на това, което е смъртно; тя вече не носи ужаса на Божия съд, нито този на силата на Сатана. Христос е влязъл в нея и я е понесъл, и я е отнел напълно и завинаги. И не само това – Той е отнел нейния източник. Грехът е този, който е изострил и отровил това жило. Законът, който представя на съвестта точна праведност и Божия съд, който изисква изпълнението на този закон и произнася проклятие върху онези, които не го изпълняват – законът е този, който е дал на греха силата му върху съвестта и е направил смъртта двойно по-страшна. Но Христос е бил направен грях и е понесъл проклятието на закона, като е станал проклятие за Своите, които са били под закона; и така, докато е прославял Бога съвършено по отношение на греха и на закона в най-абсолютните му изисквания, Той напълно ни е освободил от едното и от другото, и в същото време от силата на смъртта, от която е излязъл победител. Всичко, което смъртта може да ни направи, е да ни изведе от сцената, в която упражнява силата си, за да ни въведе в тази, в която няма такава. Бог, Авторът на тези съвети на благодатта, в Когото е силата, която ги осъществява, ни е дал това избавление чрез Исус Христос нашия Господ. Вместо да се страхуваме от смъртта, ние Му благодарим, Който ни е дал победата чрез Исус. Големият резултат е да бъдем с Исус и като Исус, и да Го видим такъв, какъвто е. Междувременно ние се трудим на сцената, където смъртта упражнява силата си – където Сатана я използва, ако Бог му позволи, за да ни спре по пътя ни. Ние се трудим, въпреки че има трудности, с пълна увереност, знаейки какъв ще бъде безпогрешният резултат. Пътят може да бъде обсаден от врага; краят ще бъде плод на съветите и силата на нашия Бог, упражнявани от наше име според това, което сме видели в Исус, Който е Главата и проявлението на славата, на която Неговите ще се наслаждават.
Христовата власт над всичко; Неговото свързване на Своите със Себе Си
За да обобщим казаното, виждаме две неща в Христос: първо, власт над всичко, включително смъртта; Той възкресява дори нечестивите: и второ, свързването на Своите със Себе Си. По отношение на последното, апостолът насочва погледа ни към възкресението на Самия Христос. Той не само възкресява други, но и Сам е бил възкресен от мъртвите. Той е първият плод на спящите. Но преди Своето възкресение Той умря за нашите грехове. Всичко, което ни е разделяло от Бога, е напълно премахнато – смъртта, Божият гняв, силата на Сатана, грехът, изчезват, що се отнася до нас, по силата на Христовото дело; и Той ни е направен тази праведност, която е нашето право на небесна слава. Нищо не остава от това, което е принадлежало на предишното Му човешко състояние, освен вечната Божия благосклонност, която Го е довела там. Така това е възкресение от мъртвите чрез Божията сила по силата на тази благосклонност, защото Той е бил насладата на Бога, и в Неговото възвисяване Неговата праведност е осъществена.
Основата на възкресението
За нас това е възкресение, основано на изкуплението, и което ние се наслаждаваме дори сега в силата на живот, който внася ефекта и силата на двете в сърцата ни, просветени от Светия Дух, Който ни е даден. При идването на Христос осъществяването ще се случи фактически за нашите тела.
Коринтяните са насърчени и окуражени относно практиката
По отношение на практиката, събранието в Коринт е било в много лошо състояние; и тъй като са били заспали по отношение на праведността, врагът се е опитвал да ги заблуди и по отношение на вярата. Въпреки това, като тяло, те са запазили основата; и по отношение на външната духовна сила, тя е сияела много ярко.
