Всеки, който е запознат с Новия завет и неговата история, високо цени апостол Павел заради неговия труд за Христос. Подобно на това, когато разглеждаме Варнава, винаги е с възхищение от неговия характер и служение, „добър човек, пълен със Светия Дух и с вяра“ (Деяния 11:24). Въпреки това, когато мислим за тях като екип в служение, умът ни е склонен да се фиксира върху инцидента в началото на второто мисионерско пътуване на Павел: разривът в тяхното служение, острото противоречие между тях и тяхното разделяне (15:38–40). Това ни оставя с повече от нотка на тъга и смут.
В светлината на това, днешният текст е насърчителен и поучителен. Писмото на Павел до коринтяните е написано почти осем години след разделението в служението с Варнава. Той споменава Варнава по име: описва бившия си колега като човек, който, подобно на него самия, се е издържал сам в Господното дело и е работил със собствените си ръце. Тук няма и намек за лоши чувства или резервираност. Той използва Варнава за своята илюстрация на саможертва в Господното дело! Чудесно е също да видим, че тези двама благочестиви братя в нито един момент не са въвличали други братя в своето несъгласие; нито са изпращали писма, нито са формирали партия, за да оправдаят своята позиция. Това е модел за нас.
Христос ни е примирил с Бога и затова е поверил на вярващите „служението на примирението“ (2 Кор. 5:18–19). Тези думи на Павел са важни, но как можем да проповядваме евангелието на примирението на грешника, ако ние, като светии, не можем да се примирим помежду си, когато възникнат трудности или различия? Бог ни е оставил примера на Павел и Варнава: мъже, които са моделирали християнската благодат на примирение и мир. Нека следваме техните стъпки!
