Думите от нашето заглавие са използвани два пъти от апостол Павел, във 2 Коринтяни 1:3 и Ефесяни 1:3; те също са използвани от апостол Петър в 1 Петрово 1:3.
Във всеки случай те изразяват божествена хвала от сърце, което е било дълбоко развълнувано от усещането за Божията благодат. Характеристиките на благодатта са доста различни във всеки случай, но източникът е същият, а началните думи на изблика на хвала и поклонение са идентични.
Павловата хвала във 2 Коринтяни 1:3
Апостол Павел е бил силно обезпокоен от състоянието на събранието в Коринт и им е писал вярно, изпращайки посланието чрез Тит.
Докато чакал завръщането на Тит, той преминал през много дълбоко душевно изпитание. Той пише за това: „В Азия бяхме прекомерно притиснати отвъд силите си, така че дори се отчаяхме за живота си. Но ние самите имахме смъртна присъда в себе си, за да не се уповаваме на себе си, а на Бога, Който възкресява мъртвите“ (2 Коринтяни 1:8-9).
Към скръбта се добавяше и напрежението от очакването да се види какъв ще бъде резултатът от писмото до събранието в Коринт.
За това той казва: „И тъй, когато дойдох в Троада за (разпространението на) благата вест на Христос, и врата ми се отвори в Господа, нямах покой в духа си, защото не намерих брат си Тит; но като им казах довиждане, заминах за Македония“ (2 Коринтяни 2:12-13).
Пристигайки в Македония, все още имаше проблеми за верния слуга на Господа, както той пише: „Защото наистина, когато дойдохме в Македония, плътта ни нямаше покой, но (бяхме) измъчвани по всякакъв начин; отвън борби, отвътре страхове“ (2 Коринтяни 7:5).
Тогава дойде отговорът от Коринт и от Бога: „Но Този, Който насърчава унижените, (дори) Бог, ни насърчи с идването на Тит; и не само с неговото идване, но и чрез насърчението, с което той беше насърчен относно вас; разказвайки ни за вашето пламенно желание, вашето скърбене, вашата ревност за мен; така че аз още повече се зарадвах“ (2 Коринтяни 7:6-7).
Това е фонът на изблика на хвала от Павел във 2 Коринтяни 1:3. Натискът е премахнат и той се обръща към Бога с хвала и благодарност за насърчението сред скръбта си заради Христос. Той не отнася насърчението тук към идването на Тит с добрите новини от Коринт, а към „Отец на всяко състрадание и Бог на всяко насърчение.“
Нито пък апостолът мисли за божествената утеха като само за себе си; тя е дадена от Бога с оглед на другите. Това наистина е вярно за Божиите пътища с всички нас: това, през което преминаваме, има предвид не само нашето благословение, но и доброто на всички, с които влизаме в контакт. Само когато сме познали утехата и насърчението от Бога в нашите собствени трудни обстоятелства, можем съчувствено да влезем в обстоятелствата на другите и да им дадем утехата, която самите ние сме преживели.
Въпреки че началните думи на хвала към Бога в Ефесяни 1:3 са същите като във 2 Коринтяни 1:3, причината за тях е много различна. Сърцето на апостола е дълбоко развълнувано, при различни обстоятелства и с други мисли в ума му.
Павловата хвала в Ефесяни 1:3
Сега той е затворник заради Христос; той не е сред трудни трудове или без покой в духа си. Вярно е, че той все още страда и все още се грижи за всички събрания; но духът му е спокоен и той е свободен да съзерцава вечната Божия цел с всичко, което тази цел включва за славата на Христос и благословението на Неговите собствени.
Той е на път да застане пред тиранина Нерон в защита на Евангелието, но не е обезпокоен от това, защото единственото му желание е Христос да бъде възвеличен в тялото му, било чрез живот, било чрез смърт.
Сърцето на Павел е изпълнено с усещане за суверенната Божия доброта, докато той повтаря думите от 2 Коринтяни 1:3: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос.“ Той не мисли за Бога сега като за Отец на милости, даващ утеха и насърчение за нашето пътуване през този свят, а за Бога като източник на божественото благословение, което ни е донесено според Неговите съвети, благословения, които произтичат от това, което Той е като Бог на нашия Господ Исус Христос и като Отец на нашия Господ Исус Христос.
Апостолът поглежда назад във вечността, далеч от своите обстоятелства и от всичко, което принадлежеше на него и на нас, докато преминаваме през този свят, и сърцето и умът му са изпълнени с усещане за голямата любов, която е планирала да има хора в най-богато благословение, заедно със собствения Божи Син, във вечна сцена на покой и блаженство, споделяйки мястото на взаимоотношение, близост и привързаност, в което Христос като Човек сега е влязъл. Духът му прелива от хвала, докато мисли за суверенната любов, която дори сега е благословила светиите в небесните места в Христос.
Петровата хвала в 1 Петрово 1:3
Тогава апостол Петър, в началото на първото си послание, използва същите думи в хвала към Бога.
Той не мисли за утеха в Божията служба или за пътя на поклонника; нито има предвид вечните Божии съвети, които са ни дали такова богато благословение; той съзерцава „голямата милост“, която „ни е възродила за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите.“
Колко богата е Божията милост, като ни въвежда в Неговото семейство.
Като принадлежащи към Адамовото семейство, ние бяхме без надежда; и дори Израел, като избран народ, беше загубил почти всичко, което Бог им беше дал, и беше на път да бъде изгонен от земята. Ние нямахме никаква част в нашето благословение; това беше голямата, суверенна Божия милост, която действаше в сърцата ни, давайки ни нова природа и въвеждайки ни във взаимоотношение със Себе Си. В това ново взаимоотношение, макар и да преминаваме през този свят, ние имаме жива надежда, защото Този, в Когото е нашата надежда, живее завинаги, преминал през смъртта.
Възкресението на Христос насочва вниманието ни към сцената, където всичките ни надежди са в Него.
Като родени от Бога, нашият дял е в „нетленно, неосквернено и неувяхващо наследство, запазено на небесата.“ Адам беше изгонен от Едем; Израел беше на път да бъде изгонен от своето наследство; но наследството на Божиите деца беше сигурно; то беше на небето, а не в Едем или в Ханаан.
Израел беше покварил и осквернил своето наследство със своите идолопоклонства; но делът на християнина е в земя, в която Сатана не може да влезе, както влезе в Едем, или където човек в отговорност може да се провали и да оскверни.
Независимо дали мислим за чудните Божии състрадания към нас, докато преминаваме през този свят, или за суверенната Божия благодат, която ни дава вечни, духовни благословения в небесните места в Христос, или за голямата Божия милост, която ни въвежда в Неговото семейство и ни дава такова благословено небесно наследство; със сигурност е уместно нашите духове, осъзнавайки Неговата велика любов, да избухнат в хвалата на апостолите Павел и Петър и да кажат: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос.“
