Смъртта е много сериозен въпрос; нейните набези са универсални и засягат човечеството независимо от възраст, култура, националност или положение. Казва се, че тя е „минала върху всички човеци“, резултат от това, че всички са съгрешили (Римляни 5:12). Сатана е използвал силата ѝ върху хора, „които чрез страха от смъртта през целия си живот са били под робство“ (Евреи 2:15). Първото споменаване на самата дума в Писанията изразява горчивината и скръбта, свързани с нея; Агар възкликва: „Да не видя смъртта на детето“ (Битие 21:16). Малко по-късно Авраам пожелава: „да погреба мъртвия си от погледа си“ (Битие 23). Добре е да се изправим пред нейната тържественост; наистина, един слуга на Господа, сега с Христос, веднъж каза, че „е правилно плътта да се свива от смъртта“. Може би най-тържествената мисъл, свързана с нея, е, че тя включва отделяне от Самия Бог.
Ако това беше всичко, което можеше да се каже, колко безнадеждно би било положението;
но, слава Богу, смъртта няма последната дума. Нека отново да погледнем Писанието в Евреи 2, което вече беше цитирано отчасти: „И тъй, понеже децата са участници в плът и кръв [състояние, подлежащо на смърт], то и Той Сам взе участие в същото; за да унищожи чрез смъртта този, който имаше силата на смъртта, тоест дявола; и да избави онези, които чрез страха от смъртта през целия си живот бяха под робство“ (стихове 14-15).
Трябва ясно да се посочи, че думата „участници“, приложена към всеки от нас, означава, че сме били в това състояние като наш общ дял; докато думите „взе участие“, които се отнасят за Христос, имат силата, че Той е влязъл в състояние на неща, които са били извън Него лично; Той винаги е бил Светият безгрешен. Отново четем тези скъпоценни думи: „нашият Спасител Исус Христос, Който унищожи [или, обезсили] смъртта и донесе живот и безсмъртие на светлина чрез евангелието“ (2 Тимотей 1:10).
Той силата на Сатана свали, Грях направи, греха надви; На гроба се поклони, унищожи го така, И смъртта чрез умиране уби. Слушайте Неговите собствени триумфални думи: „[Аз съм] живият: и бях мъртъв, и, ето, жив съм за вечни векове, и имам ключовете на смъртта и ада“ (Откровение 1:18).
Властта над смъртта, която беше присъща на нашия Господ Исус Христос, беше проявена през Неговия живот тук долу; Той беше „определен за Син Божий в сила, според Духа на святост, чрез възкресение от мъртвите“ (Римляни 1:4).
Когато този благословен човек започна Своето служение сред хората, се изпълни Писанието, което казва: „На онези, които седяха в областта и сянката на смъртта, светлина изгря“ (Матей 4:16), „В Него беше живот, и животът беше светлината на човеците“ (Йоан 1:4).
В Марк 5
Сянката на смъртта беше паднала върху дома на Яир; дъщеря му беше умряла, и след смъртта имаше смут и плач. Но последната дума беше на Божия Син, Княза на живота. Заглушавайки всеки друг глас, Той провъзгласява, че в Негово присъствие смъртта е изгубила своя ужас и е само сън. Колко красиви са Неговите думи: „Талита Куми.“ „Талита“ носи мисълта за „свежестта на младостта“; кой освен Божия Син можеше да разбие страшната сила на смъртта и да донесе свежестта на младостта? „Веднага момичето стана и ходеше.“
В момента разглеждаме действителните събития в благословените движения на Господа, но ако помислим за доктриналното значение на този стих, колко благословено е да видим онези, които „ходят в новост на живот“ като резултат от победата на Христос!
В Лука 7
Виждаме отново ужасните опустошения, които смъртта причинява; „изнесоха мъртвец, единствения син на майка си, и тя беше вдовица.“ Това се случи при портата на Наин, което означава „приятен.“ Колко външно красиви са градовете на хората; но тази глава ни говори тържествено за принципите, които доминират тези градове. „Една жена в града, която беше грешница“; „изнесен мъртвец.“ Така се проявяват нарушената отговорност на човека и нейните ужасни резултати, а ужасната цена на греха и смъртта е извън възможностите на хората да я спрат. Такава сила принадлежи само на Божия Син, и със състрадателно чувство към майката с разбито сърце, Той изрича дума на могъща сила, която кара смъртта да отстъпи своята жертва.
Какъв отговор на принципите на греха и смъртта, които се виждат в главата, е така проявен! „И този, който беше мъртъв, седна и започна да говори.“ Какво каза той? – не ни е казано. В Исая 38 четем за Езекия, който беше болен до смърт и който каза: „Ще отида до портите на гроба; лишен съм от остатъка от годините си.“ Когато той извика към Бога, дойде отговорът: „Чух молитвата ти... и ще те избавя.“ И като избавен от смъртта, Езекия избухва в тези красиви изрази: „Гробът не може да Те хвали, смъртта не може да Те възхвалява;... живият, живият, той ще Те хвали, както аз днес.“
В Ефесяни 2 се казва, че сме „мъртви в престъпления и грехове“, стих 2; но главата продължава да говори за Божиите действия в милост и любов, в благодат и доброта, в животворна сила. В резултат на това имаме „достъп чрез един Дух до Отца“ и можем да кажем в истина,
Живеем от Теб, чухме Твоя животворен глас Говорещ за любов отвъд всяка човешка мисъл, Любовта на Твоя Отец, в която сега се радваме, Като тези, доведени в дух при Твоя Отец. Леденият хлад на смъртта се стопява в топлината на божествената любов, а гордите претенции на гроба са заглушени от животворния глас на Христос, и ние сме получили глас в нашия отговор на хвала към Него и към Неговия Бог.
В Йоан 11
Виждаме опустошението, което смъртта е донесла в кръга на човешките привързаности, кръг, който е познавал сладостта и скъпоценността на любовта на Самия Христос (стих 5).
Колко тясно ни засяга това! Не можеше ли Господ да нареди другояче? Може би често сме мислили така. И Мария, и Марта знаеха, че Той можеше да ги пощади от тази скръб: „Господи, ако ТИ беше тук, брат ми нямаше да умре“ е езикът на всяко разбито сърце. Евреите, докоснати от проявата на Господната любов, засвидетелствана в Неговите сълзи, също казаха: „Не можеше ли Този Човек... да направи така, че дори този човек да не умре?“ Ако това се беше случило, колко много щяха да пропуснат тези сестри; какви впечатления от славата на Христос щяха да загубят. Те нямаше да познаят скъпоценността на Неговите състрадателни сълзи (стих 25); силата и властта на този „силен глас“ (стих 43); познанието за Него Самия като „възкресението и живота“ (стих 35); видението на Божията слава (стих 40); и сладостта на общението и съпричастието с Него в сцена отвъд смъртта, където техните радостни сърца можеха да Му отговорят, и само на Него, в атмосфера на свято поклонение, изпълвайки къщата „с аромата на мирото“ (Йоан 12:3). Идва един прекрасен момент, когато огромно множество светии ще бъдат видени напълно триумфиращи над смъртта, ден, „когато смъртта е погълната в победа“, и предизвикателният зов ще прозвучи: „О, смърт, къде е твоето жило? О, гробе, къде е твоята победа? Жилото на смъртта е грехът; и силата на греха е законът. Но благодарение на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос“ (1 Коринтяни 15:55-57).
Отново четем тези прекрасни думи: „Бог ще изтрие всяка сълза от очите им; и няма да има вече смърт“. Всичко, което смъртта е донесла след себе си, също ще бъде премахнато: „нито скръб, нито плач, нито ще има вече болка“ (Откровение 21:4).
Докато очакваме този благословен ден, нека с радост си спомняме настоящата участ на нашите близки; тези, които са се доверили на Христос като Спасител и Господ и са преминали в смъртта; те са тези, „които спят в Исус“; те са „мъртви в Христос“; и те, заедно с нас, „които сме живи и оставаме, ще бъдем грабнати... в облаците, за да посрещнем Господа във въздуха; и така, винаги ще бъдем с Господа“ (1 Солунци 4:14-17).
„Затова утешавайте се един друг с тези думи.“
