Как е възможно да запазим сърцето си от тревоги, когато неволите чукат на всяка врата и надничат през всеки прозорец, и когато скръбта и мъката ни обгръщат до гърдите? Как, когато скъпите опори са счупени и безполезни, а земните надежди са се провалили и избягали, когато човешката ръка, на която сме се облягали, вече не ни поддържа, а сърцето, от което черпехме съчувствие, лежи мъртво и не отговаря на нашия вик? Как можем да не се страхуваме, когато омразата и нечестивите раздори разкъсват с вълчи челюсти не само плътта, но и самите души на хората, и всички основи на земята са разклатени, а обещанието на нашия Господ да се върне изглежда толкова дълго за изпълнение? Възможно ли е да запазим сърцата си от тревоги в такива тъжни дни и при такива условия, и да нямаме страх, макар пътят да е неравен и дълъг, а земната перспектива толкова ужасяваща?
Тайната на спокойствието
Да, трябва да е възможно, иначе Този, Който никога няма да измами или разочарова, не би изрекъл тези думи. За да открием тайната на това велико спокойствие, трябва да се върнем назад през тези думи на Господа. Тази липса на всякакво предчувствие е резултат от мир, който Той ни дава и който Той нарича „Моя мир“.
Той направи мир за нас чрез Своята смърт и този мир Той ни остави, но това, за което Той говори като „Моя мир“, е нещо различно и допълнително. Това е мирът, който изпълваше Неговото собствено сърце, когато Той понасяше противоречието на грешниците срещу Себе Си, дълбоката ненарушима тишина на Неговата душа, която не зависеше от никакви външни обстоятелства, но принадлежеше на мястото, където Той обитаваше и обитава все още – Отчевото лоно, т.е. любовта, за която Той говореше, когато каза на Отца: „Ти Ме възлюби преди създаването на света.“ В тази любов Той обитаваше, тя беше домът на Неговото сърце, и така Той е описан като „ЕДИНОРОДНИЯТ СИН, КОЙТО Е В ЛОНОТО НА ОТЦА.“ Този мир е свързан с това обиталище и само в него може да бъде познат.
Този мир беше Негов, защото това обиталище беше Негово, то беше Негово преди вековете на времето, то не престана да бъде Негово, когато Той обитаваше сред хората. Той имаше право на него и беше достоен за него: напълно, по всяко време и завинаги достоен за него. Той не напусна това обиталище, когато дойде на земята, Отчевото лоно все още беше Негов дом, и мирът, който принадлежи на него, беше Негов, и Той казва: „МОЯ МИР ВИ ДАВАМ.“
Нашето обиталище в мир
Но как може да бъде това? На този въпрос също ни отговаря Сам Той, защото Той добави: „Не както светът дава, Аз ви давам.“ Светът стои пред вратите на своите красиви имения и раздава своите благодеяния на бедните и страдащите, които се събират пред портите му, но тези същите бедни не преминават праговете, те нямат място или дял вътре във вратите. Не така Господ ни дава, защото не така Неговият мир би могъл да бъде наш. Той отваря вратата на Своето обиталище за нас и ни кани: „Елате и вижте“.
Той ни казва, че Неговият дом на любов – Отчевото лоно – е наш, Той го споделя с нас като Свои спътници и Свои братя, и иска да познаваме неговите радости и неизменния мир, който му принадлежи.
Може ли някаква беда да наруши дълбокото спокойствие на Отчевото лоно? Могат ли земни бури да създадат предчувствия в сърцето, което обитава там? И това е истинският дом на всяко Божие дете, това е мястото на тяхното обитаване сега и завинаги. Това със сигурност е тайната на този благословен мир. Защото забележете, че Господ вече беше казал: „Но Утешителят, Който е Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко, и ще ви напомни всичко, което съм ви казал.“
Той им беше говорил за Отца и за Отчевата любов. Неговите думи бяха откровението на Отца, разкриването на Отчевото лоно, на Неговите дълбоки мисли на любов към тях. Светият Дух трябваше да им напомни всичко това и да бъде силата в тях, чрез която те съзнателно и интелигентно да влязат в това, което беше разкрито. И техният дял е наш; твой, уморен и треперещ вярващ, и мой. Ти и аз можем да обитаваме в Отчевата любов и да се наслаждаваме на Христовия мир, който надминава всяко разбиране тук и сега. Нека не стоим на разстояние, плячка на мрачни предчувствия, хранейки скърбите и страховете си, сякаш Отец ни е забравил или ни е ядосан, но да заемем мястото на децата и да почиваме в Отчевата любов и да се наслаждаваме на този превъзходен мир, и нека сърцата ни да не се тревожат, нито да се страхуват, макар скръбта в света да е нашият определен дял.
