Такъв беше Исус, когато живееше в този свят; и ние, като участници в Неговата природа — Неговия живот, и имайки Неговия Дух, обитаващ в нас, сме призовани да ходим по Неговите стъпки и да живеем живот на проста зависимост от Бога, ден след ден. За този живот на зависимост, в една специална негова фаза, имаме графичен и красив тип в края на нашата глава. Израел Божи — лагерът в пустинята — тази поклонническа войска следваше движението на облака. Те трябваше да погледнат нагоре за ръководство. Това е правилната работа на човека. Той беше създаден да обръща лицето си нагоре, за разлика от животното, което е формирано да гледа надолу. (Гръцката дума за човек (антропос) означава да обърнеш лицето нагоре.)
Израел не можеше да прави планове. Те никога не можеха да кажат: „Утре ще отидем на такова място.“ Те бяха изцяло зависими от движението на облака. Така беше с Израел, и така трябва да бъде с нас. Ние преминаваме през безпътна пустиня — морална пустош. Няма абсолютно никакъв път. Ние не бихме знаели как да ходим, или къде да отидем, ако не беше това едно най-скъпоценно, най-дълбоко, най-всеобхватно изречение, което падна от устните на нашия благословен Господ: „Аз съм пътят.“ Тук е божествено непогрешимо ръководство.
Ние трябва да Го следваме. „Аз съм светлината на света: който Ме следва, няма да ходи в тъмнина, но ще има светлината на живота.“ (Йоан 8) Това е живо ръководство. То не е действие според буквата на определени правила и разпоредби; то е следване на жив Христос; ходене, както Той ходеше; правене, както Той правеше; имитиране на Неговия пример във всичко. Това е християнско движение — християнско действие. То е да държим окото си фиксирано върху Исус и да имаме чертите, характеристиките и очертанията на Неговия характер, отпечатани в нашата нова природа, и отразени или възпроизведени в нашия ежедневен живот и начини.
Сега това, със сигурност, ще включва пълното предаване на нашата собствена воля, нашите собствени планове, нашето собствено управление. Ние трябва да следваме облака; ние трябва винаги да чакаме — да чакаме само на Бога. Не можем да кажем: „Ще отидем тук или там, ще направим това или онова, утре или следващата седмица.“ Всички наши движения трябва да бъдат поставени под регулиращата сила на това едно повелително изречение — често, уви! леко написано и изречено от нас — „Ако Господ иска.“
О! Да разбирахме всичко това по-добре! Да знаехме по-съвършено значението на божественото ръководство! Колко често си въобразяваме напразно и уверено твърдим, че облакът се движи точно в посоката, която отговаря на нашите склонности. Искаме да направим определено нещо или да предприемем определено движение и се стремим да се убедим, че нашата воля е Божията воля. Така, вместо да бъдем божествено ръководени, ние се самозаблуждаваме. Нашата воля е несломена и затова не можем да бъдем ръководени правилно, защото истинската тайна на правилното ръководство – ръководство от Бога – е нашата собствена воля да бъде напълно покорена.
„Кротките ще води в съд; и кротките ще учи на Своя път.“ И отново,
„Ще те водя с окото Си.“ Но нека размислим върху увещанието,
Не бъдете като кон или като муле, които нямат разбиране; чиято уста трябва да се държи с юзда и оглавник, за да не се приближат до теб. (Псалм 32)
Ако лицето е обърнато нагоре, за да улови движението на божественото „око“, няма да имаме нужда от „юзда и оглавник“. Но точно тук е моментът, в който толкова тъжно се проваляме. Не живеем достатъчно близо до Бога, за да различим движението на Неговото око. Волята работи. Искаме да вървим по своя път и затова ни остава да пожънем горчивите плодове от това. Така беше с Йона. Беше му казано да отиде в Ниневия, но той искаше да отиде в Тарсис; и обстоятелствата изглеждаха благоприятни; провидението изглеждаше да сочи в посока на неговата воля. Но уви! Той трябваше да намери мястото си в корема на кита, да, в „корема на ада“ самия, където „водораслите бяха увити около главата му“. Там той научи горчивината от следването на собствената си воля. Той трябваше да бъде научен в дълбините на океана истинското значение на „юздата и оглавника“, защото не искаше да следва по-нежното ръководство на окото.
Но нашият Бог е толкова милостив, толкова нежен, толкова търпелив! Той ще учи и ще води Своите бедни, слаби, заблудени деца. Той не пести усилия за нас. Той постоянно се занимава с нас, за да бъдем пазени от нашите собствени пътища, които са пълни с тръни и бодли, и да ходим по Неговите пътища, които са приятност и мир.
Няма нищо на този свят по-дълбоко благословено от това да водиш живот на постоянна зависимост от Бога; да се уповаваш на Него, момент след момент, да Го чакаш и да се държиш за Него за всичко. Да имаш всичките си извори в Него. Това е истинската тайна на мира и на святата независимост от творението. Душата, която наистина може да каже: „Всичките ми извори са в Теб“, е издигната над всички упования на творението, човешки надежди и земни очаквания. Не че Бог не използва творението по хиляди начини, за да ни служи. Ние изобщо не имаме предвид това. Той използва творението; но ако се облягаме на творението, вместо да се облягаме на Него, много бързо ще получим изтощение и безплодие в душите си. Има огромна разлика между това Бог да използва творението, за да ни благослови, и ние да се облягаме на творението, изключвайки Него. В единия случай ние сме благословени и Той е прославен; в другия, ние сме разочаровани и Той е опозорен.
Добре е душата дълбоко и сериозно да разгледа това разграничение. Вярваме, че то постоянно се пренебрегва. Често си въобразяваме, че се облягаме на Бога и гледаме към Него, когато всъщност, ако погледнем честно корените на нещата и съдим себе си в непосредственото присъствие на Бога, ще открием ужасяващо количество от кваса на упованието в творението. Колко често говорим за живот чрез вяра и за упование само в Бога, когато в същото време, ако погледнем в дълбините на сърцата си, ще открием там голяма степен на зависимост от обстоятелствата, позоваване на второстепенни причини и други подобни.
Християнски читателю, нека обърнем внимание на това. Нека се погрижим окото ни да е насочено само към живия Бог, а не към човека, чийто дъх е в ноздрите му. Нека Го чакаме – чакаме търпеливо – чакаме постоянно. Ако сме в затруднение за нещо, нека нашето пряко и просто позоваване бъде към Него. Затрудняваме ли се да разберем пътя си, да разберем накъде да се обърнем, каква стъпка да предприемем? Нека си спомним, че Той е казал: „Аз съм пътят;“ нека Го следваме. Той ще направи всичко ясно, светло и сигурно. Не може да има тъмнина, объркване, несигурност, ако Го следваме; защото Той е казал, и ние сме длъжни да вярваме: „Който Ме следва, няма да ходи в тъмнина.“ Следователно, ако сме в тъмнина, сигурно е, че не Го следваме. Никаква тъмнина не може да се настани на този благословен път, по който Бог води онези, които с едно око се стремят да следват Исус.
Но някой, чието око сканира тези редове, може да каже, или поне може да се почувства склонен да каже: „Е, в крайна сметка, аз съм в затруднение относно пътя си. Наистина не знам накъде да се обърна или каква стъпка да предприема.“ Ако това е езикът на читателя, ние просто бихме му задали този един въпрос: „Следваш ли Исус? Ако е така, не можеш да бъдеш в затруднение. Следваш ли облака? Ако е така, пътят ти е толкова ясен, колкото Бог може да го направи.“ Тук се крие коренът на целия въпрос. Объркването или несигурността много често са плод на работата на волята. Ние сме решени да направим нещо, което Бог изобщо не иска да правим — да отидем някъде, където Бог не иска да отидем. Молим се за това и не получаваме отговор. Молим се отново и отново и не получаваме отговор. Как така? Защо простият факт е, че Бог иска да бъдем тихи — да стоим неподвижни — да останем точно там, където сме. Затова, вместо да си блъскаме мозъка и да измъчваме душите си за това какво трябва да правим, нека не правим нищо, а просто да чакаме на Бога.
Това е тайната на мира и спокойното издигане. Ако един израилтянин в пустинята си беше наумил да предприеме някакво движение, независимо от Йехова; ако си беше позволил да се движи, когато облакът почиваше, или да спре, докато облакът се движеше, лесно можем да видим какъв би бил резултатът. И така ще бъде винаги с нас. Ако се движим, когато трябва да почиваме, или почиваме, когато трябва да се движим, няма да имаме божественото присъствие с нас.
„По заповедта на Господа те почиваха в шатрите, и по заповедта на Господа пътуваха.“ Те бяха държани в постоянно очакване на Бога, най-благословената позиция, която всеки може да заеме; но тя трябва да бъде заета, преди да може да се вкуси нейното благословение. Това е реалност, която трябва да бъде позната, а не просто теория, за която да се говори. Нека бъде наша да я докажем през цялото ни пътуване.
