Господ беше дал на Гедеон и неговите триста мъже славна победа над множеството от 135 000 мадиамци. „Мечът на Господа и на Гедеон!“ беше техният боен вик. Те бяха надули тръбите си, счупили стомните си и оставили факлите си да светят. Не им се наложи да се бият, защото Господ беше накарал обхванатите от страх мадиамци да се избиват взаимно и да бягат в объркване.
Други израилски племена се бяха присъединили към преследването. Гедеон беше призовал племето Ефрем да превземе бродовете на Йордан, за да попречи на враговете да преминат. Те бяха убили мадиамските князе и бяха донесли главите им на Гедеон. Но сега тези горди ефремци упрекнаха Гедеон, че не ги е повикал по-рано. Гедеон отговори мъдро и смирено, отдавайки им пълна заслуга за това, което бяха направили, и омаловажавайки собствените си подвизи. Той преследваше врага и нямаше да губи време в спорове.
Колко често правим обратното, изтръгвайки поражение от самите челюсти на победата, като се караме с нашите събратя по вяра! Вместо да печелим души за Спасителя, ние критикуваме методите, които другите използват, за да го правят. Вместо да се бием заедно срещу вражеските множества, ние се бием срещу нашите братя. Подобно на учениците в Марк 9:38, ние искаме да забраним на другите да правят това, което ние не успяваме да направим, „защото не ни следват“. По-скоро трябва да преследваме врага, отколкото да губим време да си създаваме врагове от нашите братя.
