Има две различни отношения, в които вярващите могат да бъдат разглеждани по отношение на Господа – отношения, толкова тясно преплетени, че едното може да се каже, че е допълнение на другото; а именно, като поданици на Неговата власт и обекти на Неговата любов, като първото извежда на преден план отговорността, а второто – привилегията. Не бива да се забравя, че „Бог е направил същия този Исус и Господ, и Христос“ (Деяния 2:36). Възвеличаване, върховенство, господство, власт и сила са свързани с първото звание, докато любов, страдание и унижение, водещи до безкрайни привилегии за вярващия, са свързани с второто.
Християнинът е призован да разпознава това двойно отношение към Господството и към любовта на Христос както с езика на устните си, така и с езика на живота си; в тайната на стаята си и в колективния характер на отношенията си с Божия народ. Нито едното, нито другото може да бъде разглеждано повърхностно, без да доведе до сериозни вреди за индивида и за общността.
От многото скали, на които е възможно да се разбие кораб, най-голямата опасност и най-пълното бедствие е вероятно разделянето на Господството от любовта на Христос. Естествена е тенденцията да се живее в искрена наслада от тази любов, толкова дълбока, толкова истинска, изразена в смъртта на блажения Спасител, забравяйки мисълта, предадена в тази забележителна комбинация от думи, избрани от Духа, представляващи това, което е съществено за правилното и благоговейно възпоменание на Неговата смърт, а именно „Господната смърт“ (1 Коринтяни 11:26); защото чашата е чашата на Господа (ст. 27); вечерята е вечерята на Господа (ст. 20); и трапезата е трапезата на Господа (глава 10:21). Това, което може да се нарече среда на сцената и случая, е тази на Господа, докато общението или събранието, наслаждавано в енергията на божествената привързаност, е това на тялото и кръвта на Христос (глава 10:16).
Тук е включено онова отношение на душата, което предполага подчинение на Неговата власт, на Неговите наредби, на Неговото слово и воля, чрез което единствено нашата любов може да намери израз, освобождавайки се от просто безплодна емоция и изпълнявайки онези дълбоки прощални желания на Господа, изречени в Йоан 14:21, 23: „Който има Моите заповеди и ги пази, той е, който Ме обича“; и „Ако някой Ме обича, ще пази думите Ми.“ Липсата на това като навик на духовния живот – и кой не е съзнателен за провал в това отношение? – не само непременно засяга оценката на сърцето за Господната вечеря, но оставя душата безсилна да действа, за да посрещне възникналата извънредна ситуация, като изпитание, допуснато като такова от Самия Господ.
Видението от Откровение 1
Следвайки тази линия на мисли, някои забележки върху Откровение 1 може да не са без полза, където възлюбеният апостол, обзет от съзнанието за любовта на Христос като Спасител, избухва в думи на поклонение от преливащо сърце; думи, на които вярващите, от онзи ден до днешния момент, толкова често са подписвали своето сърдечно Амин на Господната трапеза. „На Този, Който ни обича [буквален превод] и ни е умил от греховете ни със Своята кръв“, и т.н.
Но следващата сцена „на острова, наречен Патмос“, изглежда предава нещо едновременно завладяващо и поучително. Йоан беше „в Духа в Господния ден“: но видението не е за онази страдаща любов, на която сърцето му откликна не много преди това, а за онзи друг и също толкова съществен аспект на същата идентична Личност, която Духът, чрез „силен глас като от тръба“, обръща Йоан напълно, за да съзерцава; защото гласът беше от „зад него… и аз се обърнах да видя гласа“. Видението беше за величествено достойнство; за впечатляваща святост, власт и сила; за праведност и слава; и ефектът му върху Йоан, който имаше толкова дълбоко разбиране за любовта на Христос, беше такъв, че е писано: „Когато Го видях, паднах в нозете Му като мъртъв.“ Но това беше никой друг освен Този, чиято любов, изразена в смърт, беше пленила сърцето на „ученика, когото Исус обичаше“, привличайки го към отзивчиви думи на поклонение и обожание.
Изглежда, че Господ би искал да добави към това усещането за Своето величествено достойнство, придружено от символичните атрибути на Неговата святост, като по този начин насърчава благоговейното усещане за Неговото Господство, без да омаловажава това на Неговата любов. Защото следват благодатни думи: „Не бой се, Аз“ – този величествен, впечатляващ в Своето достойнство, святост и слава – „Аз съм Първият и Последният и Живият, и бях мъртъв, и ето, жив съм за вечни векове“, и то без да се лишава от нито един от тези символични атрибути, преди да послужи за облекчение на Йоан.
Това, което се налага на мислите в тези две сцени, е приликата между обстоятелствата, които сполетяха Йоан, и тези, в които Божият народ е склонен да се окаже, и от които, без гордост, не може да претендира за имунитет, а именно, да се потопи толкова дълбоко в съзерцанието на Христовата любов в смъртта и техния отговор в поклонение и благодарност, че може да се окаже бързо потъващ в забрава за върховното достойнство, святостта и изследващия характер на славата на личността на Този, Който умря.
Такава забрава е лесна стъпка към лековато оценяване на Неговото върховенство, както и на Неговата власт в Събранието и над индивида. С други думи, позволяване на правилното и благословено чувство за Христовата любов да засенчи в душата правилното и необходимо чувство за Христовото Господство, и по този начин загуба на пълния ефект върху сърцето и съвестта от израза „Господната смърт“.
Разбира се, вярващият никога не бива да забравя, че любовта на Христос и Господството на Христос са допълнения едно на друго, по всяко време и при всякакви обстоятелства; нито да не култивира усърдно в собствената си душа това, което задълбочава и укрепва основите на божественото общение, а именно, постоянното съзнание за Господството на Христос, без което общението на любовта клони към отпуснатост, поради преобладаването на любовта над онова свято и здравословно чувство за отговорност, което е от съществено значение за добре балансиран път, било то индивидуален или колективен; неразделна част от истинската божествена свобода и далеч от всякакво чувство на робство.
Да претендираш за свобода от отговорност означава да претендираш за право на самопроизволен мотив и замисъл в служението на Бога, както и да се намесваш в принцип, който е самото ядро на отстъпничеството в антихристиянския свят. Послушанието е опорната точка на християнската свобода. Оттук и стойността и значението на божественото разбиране и оценяване на Господството на Христос и неговата неразделна връзка с Неговата любов.
Господство в администрацията
Има и друг аспект на Господството на Христос, който е в пълна хармония с казаното по-горе, а именно този, който се отнася до Неговото управление на Божиите неща и от Негово име. Христос като Господ е раздавачът, както е и хранилището на настоящи и вечни благословения, с които Неговото Господство е тясно и първично свързано.
За да се позовем за момент на Йосиф, който в своята история е забележителен тип на Христос, ще си спомним, че докато той управляваше всичко за фараона с благодат, мъдрост и благословение, имаше още един характер в пълна хармония с този на управлението, в който той се явяваше по отношение на братята си, а именно, в достойнството и славата на личното си положение. Ефектът от това беше добър, задълбочавайки разбирането за Йосифовата благодат, както е разкрита в думите му и целувката на помирение.
Благоговейното съзнание за славата, святостта и величието на Господната личност по никакъв начин не води до създаване на легалистичен дух или легалистични мисли в Негово присъствие, а по-скоро допринася за свобода и общение с Господа на неговото правилно ниво.
