„Всеки, който възвишава себе си, ще бъде смирен, а който смирява себе си, ще бъде възвишен.“ Лука 18:14
Двама мъже бяха в храма в един и същи ден, по едно и също време, на едно и също място, правеха едно и също нещо, по една и съща причина. Въпреки че имаха няколко общи неща, между двамата имаше поразителни контрасти. Единият беше религиозен, другият беше нещастен. Единият беше почтен, другият беше презрян. Единият беше добър, другият беше лош. Единият беше фарисей, другият митар, или бирник. Ако бяхте там този ден, със сигурност щяхте да бъдете много по-впечатлени от благочестивия интелектуалец, отколкото от политическия негодник. Въпреки това, когато четете тяхната история (Лука 18:9-14), си струва да отбележите кой от двамата впечатли Бога.
Кой впечатли Бога?
От човешка гледна точка, бихме могли да се чудим как един добър, религиозен човек може да не спечели Божието благоволение. В края на краищата, когато ставаше въпрос за познаване на правилното и правене на правилното, фарисеят беше олицетворение на праведността. Има обаче два фактора, които трябва да се вземат предвид. Първо, фарисеят беше изключително самоцентриран. В стих единадесети фарисеят благодари на Бога „че не съм като другите хора“. Той конкретно спомена тези, които бяха изнудвачи, несправедливи, прелюбодейци, а след това директно се позова на митаря, без съмнение жестикулирайки арогантно, само в случай че Бог не знаеше къде да погледне! Можем ли да кажем, че той със сигурност впечатли себе си? Като се сравняваше с по-нисък стандарт, той със сигурност създаде впечатление за по-високо положение в себе си.
Второ, фарисеят беше изключително човекоцентриран. В стих дванадесети той подробно описа своето двуседмично постене и вярно даване на десятък. Дали е вдигнал два пръста, а след това десет, само в случай че Бог не можеше да брои! В известен смисъл той предаваше своята християнска служебна бележка на Бога. Правейки това публично, той със сигурност привлече вниманието на другите поклонници към себе си. От Матей 6 научаваме, че фарисеите бяха овладели използването на тръба, когато даваха, най-силния си глас, когато се молеха, и тъжно лице, когато постеха. Исус беше посочил, че фарисеите правеха всичко това, за да бъдат видени от хората (Матей 6:1-5,16). Можем да кажем, че когато фарисей се появяваше в храма, беше време за шоу!
Какво впечатли Бога
И така, защо митарят беше оправдан? Простият отговор е, че той беше богоцентриран, а не самоцентриран. Той стоеше сам, не повдигаше очи, биеше се в гърдите и единствените му думи бяха отправени към самия Бог: „Боже, бъди милостив към мен, грешника“ (Лука 18:13 NKJV). Неговата проста молитва беше за милост, защото знаеше, че е грешник. Въпреки че храмът може да е бил препълнен с хора, никой не забеляза – никой, освен Бог. Този смирен грешник извика към свят Бог и изповяда своята несвятост. Грешникът молеше за милост от Безгрешния. Не впечатлен от себе си и без желание да впечатлява тълпата, той погледна към Бога. Простият резултат беше, че „този човек си отиде вкъщи оправдан“.
Много хора в църквата в неделя сутрин желаят Божието благоволение. Те знаят какво е правилно и правят каквото е правилно, но не са прави с Бога. В Яков 4:8 четем: „Приближете се до Бога и Той ще се приближи до вас.“ Това е искреното желание на много християни и вероятно дори е било желанието на фарисея онзи ден в храма. За съжаление толкова много не успяват да разберат, че единственият начин да се върви по пътя на личното съживление е чрез стъпки на смирение: „Смирете се пред Господа“ (Яков 4:10). Митарят виждаше себе си като отчаяно нуждаещ се от Божията милост.
Когато човек застане пред Бога като фарисея – със списък от това, което знае, или какво прави, или кой е – той може да впечатли хората, но не впечатлява Бога. Може дори да има съобщение за неговите постижения, последвано от аплодисменти, но само хората ще бъдат впечатлени – не Бог.
Красивият химн „По-близо, все по-близо“, написан от Лейла Н. Морис (и отпечатан по-долу), е молитва, която започва с тези думи: „По-близо, все по-близо, близо до Твоето сърце, привлечи ме, Спасителю мой – толкова скъпоценен си Ти!“ Но думите на втория стих имат различен тон: „По-близо, все по-близо, нищо не нося, нищо като приношение на Исус, моя Цар; само моето грешно, сега съкрушено сърце.“
Митарят никога не е чувал думите на този химн, но те изразяват отношението на сърцето му. Той виждаше себе си като нищожен грешник без друга възможност, освен да се хвърли върху Божията милост. Сам по себе си той нямаше доброта да предложи, само своята лошотия. Той не се виждаше като духовен герой, а по-скоро като духовна нула.
Какво ни съживява?
Съживлението настъпва, когато мъжете и жените откликват на Бога със сърцето на митаря. Яков 4:10 ни казва това: „Смирете се пред Господа и Той ще ви въздигне.“ Митарят не въздига себе си, а по-скоро се смирява. Бог, Който обитава в „хълма Господен“ и в „Неговото свято място“ (Псалм 24:3), се приближава и въвежда този човек в Своето присъствие – простен, очистен и оправдан. Няма по-благословено преживяване от това да си тръгнеш от срещата с Бога със съживено сърце.
По-близо, все по-близо По-близо, все по-близо, близо до Твоето сърце, Привлечи ме, Спасителю мой – толкова скъпоценен си Ти! Прегърни ме, о, прегърни ме близо до Твоята гръд. Заслони ме безопасно в това „Пристанище на покой“.
По-близо, все по-близо, нищо не нося, Нищо като приношение на Исус, моя Цар; Само моето грешно, сега съкрушено сърце. Дай ми очистването, което Твоята кръв дава.
По-близо, все по-близо, Господи, да бъда Твой! Греха, с неговите глупости, с радост се отказвам, Всичките му удоволствия, пищност и гордост, Дай ми само Исус, моя Господ, разпнат.
По-близо, все по-близо, докато животът трае. Докато безопасно в слава котвата ми е хвърлена; През безкрайни векове винаги да бъда По-близо, Спасителю мой, все по-близо до Теб; — Лейла Н. Морис (1862-1929)
