Темата за ученичеството не ни се представя много често; ако я пренебрегнем, губим много от това, което е най-полезно за нас в нашия християнски живот и служение. Нека я разгледаме сега, с надеждата да извлечем полза от кратко проучване на нещата, които трябва да знаем, ако искаме да бъдем интелигентни и предани ученици на Господа.
Когато Господ за пръв път призова Своите ученици, Той им каза всичко, което имаше да каже, с две думи: „следвайте Ме“. Учениците, тогава, бяха Негови последователи. По този начин те научиха своите уроци. Те Го виждаха, чуваха Го и Му се покоряваха. Учението, което получаваха, имаше практичен характер. Те правеха това, което Той им казваше да правят, с простота на сърцето и с готов ум. В Неговото служение те бяха щастливи, защото Неговите заповеди не бяха тежки, нито Неговият ярем беше тежък.
Множествата и условията на ученичеството
В цитираното по-горе писание виждаме, че по онова време „голямо множество вървеше с Него“. Не може да се каже, че Господ е бил популярен учител, или че някога е целял да привлича народа, като такъв, към Себе Си. Четем, че Той изпращаше множествата (след като беше послужил на техните телесни нужди), защото в никакъв смисъл множествата не бяха Негови ученици.
Те Го търсеха, за да ги изцели от болестите им или да им даде храна, за да задоволи глада им, но освен тези телесни нужди, изглежда, че не са имали никакво особено желание за Него. Господ знаеше това и им каза: „Вие Ме търсите не защото видяхте чудесата, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте“ (Йоан 6:26).
Въпреки това, по този повод множествата вървяха с Него и това даде на Господа възможност да им даде условията за ученичество, казвайки:
„Ако някой дойде при Мене и не намрази баща си, и майка си, и жена си, и деца си, и братята си, и сестрите си, да, дори и собствения си живот, той не може да бъде Мой ученик.“ Тази омраза към собственото семейство, към собствения живот и носенето на собствения кръст бяха съществени елементи на ученичеството. Трябва да има пълно скъсване със стария живот.
Духовната природа на ученичеството
Ако позволим на естествените чувства и разума да ни влияят, докато разглеждаме тези думи, ще сгрешим много. Само Божият Дух може да ни научи какво означават те, и на Неговото учение се подчиняваме.
„Роденото от плътта е плът; а роденото от духа е дух“ (Йоан 3:6). Разсъжденията и чувствата на плътта са плътски, а учението на духа е духовно.
Петър направи голяма грешка, когато укори Господа; Той беше казал на учениците Си, че трябва да пострада много от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит; макар че след три дни щеше да възкръсне. Но Господ строго укори Петър, виждайки Сатана зад думите му, защото той не мислеше за Божиите неща, а за човешките (Марк 8:31-34).
След като каза това на Петър, Той повика народа и учениците Си при Себе Си и каза:
„Който иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме следва.“
Петър беше управляван от нещата, които са от хората – фатална грешка! Но колко лесно се случва това. Трябва само да дадем воля на плътта си и веднага изпадаме в грешка. От друга страна, ние изключваме плътта напълно, когато носим кръста си. Кръстът носи присъда за смърт на плътта. Само едно нещо я прекратява – смъртта. Кръстът е силата, която я осъществява; колко важно е тогава да имаме кръста постоянно върху себе си.
Преброяване на цената
След това трябва да научим урока, който Господ преподава в двете притчи: за строежа на кулата и за царя, който отива на война, изправен пред друг цар с два пъти повече мъже. И в двата случая призивът е да се преброи цената. Да не се преброи цената е глупост, но има много, които започват като християни, без да обмислят отговорностите, с които ще се сблъскат. Длъжни сме тихо и внимателно да преценим не просто как да започнем, но и как да продължим и в крайна сметка да достигнем до почтен край. Ако преброим цената, бързо ще осъзнаем, че няма сила за тези неща в нашата плът и че можем да намерим цялата си достатъчност и сила в Божия Дух. Той е Този, Който изгражда това, което е от Бога, и дава благодат и сила за конфликта, който е замесен.
За всичко това апостол Павел е добър пример. Той преброи цената и претърпя загубата на всичко, както ни казва във Филипяни 3. Той свърши работата си добре, завършвайки я с чест и слава. Той можеше да каже:
„Аз свърших пътя си, опазих вярата“ (2 Тимотей 4:7). Сега за него оставаше венецът. Кръстът, когато е носен вярно, осигурява венеца. И това е, което Господ би искал да подражаваме – почтен край на пътя на вярата; това, което Петър нарича изобилен вход във вечното царство.
Оставяйки всичко
Отново, ако един цар отиваше на война с друг, той със сигурност би преброил цената и би се изправил пред фактите, управляващи конфликта. Истинското ученичество включва конфликт и ние нямаме достатъчност за това, освен в силата на Божия Дух. Но ако също така се попита: „Какво тогава трябва да даде ученикът на Господ Исус?“ С една дума, Неговият отговор е: всичко.
„Който от вас не се отрече от всичко, което има, не може да бъде Мой ученик.“
Когато Господ Исус беше на земята, мнозина биха искали да Го следват като ученици. Един беше богат, но когато му беше казано да продаде всичко, което имаше, и да последва Христос, като вземе кръста си, той искаше да запази богатствата си. Друг каза, че ще следва Господа, където и да отиде, но когато Господ му каза, че няма къде да положи глава, и че в резултат на това ще трябва да претърпи големи лишения, той се отвърна и изостави мисълта да стане ученик.
Факт е, че ако сме истински ученици на Господ Исус, не можем да позволим нищо да застане между нас и Него, нищо, което би изместило върховното място, което Той трябва да има в сърцата ни.
Призовал ли ни е Господ да Го следваме? Тогава нека отговорим на Неговия призив по достоен начин, като изоставим всичко останало; за да може Той да има върховното място в сърцата ни; и за да можем да Го следваме и да бъдем с Него. Той трябва да бъде възцарен в сърцата ни и там не трябва да има съперник. Независимо дали става дума за баща, майка, съпруга, деца, братя, сестри, приятели или дори собствения ни живот, всичко трябва да бъде оставено, за да признаем Неговото върховенство и да Го следваме.
Вечната печалба
Не бива да мислим, че онези земни връзки, които оставяме, за да следваме Господа, са завинаги изгубени за нас. Не, ние ги получаваме по по-добър начин. Не просто сега, както от старата плът, а по-скоро както в Господа. Да ги имаме в плътта означава да ги имаме за краткия период на земния ни живот. Когато ги държим в Господа, ние ги имаме завинаги; не само в този живот, но и в бъдещия. Освободени от земни обвързаности, ние наистина станахме ученици на Господ Исус.
