Мирът е нашата правилна част като Божии деца, мир както по отношение на греха, така и по отношение на обстоятелствата. Сега е вярно, че последното все още не го притежаваме външно; но Бог се занимава с всичко, което ни засяга, и е поел върху Себе Си да направи „всичко да работи заедно за добро“. И знанието за това дава мир при всякакви обстоятелства, дори и при изпитания, объркване и скръб. Не беше ли така с Исус? Кой може да бъде толкова изпитан като Него? „Помислете за Този, Който е претърпял такова враждебно отношение от грешниците към Себе Си, за да не се уморите и обезсърчите в душите си“ (Евр. 12:3); но Той винаги е имал мир. И така можем и ние: „Ти ще пазиш в съвършен мир онзи, чийто ум е насочен към Теб, защото той Ти се доверява“ (Исая 26:3).
Но тогава е най-важно да се види, че „съветът на мира“ е изцяло между Бог и Исус. В момента, в който започнем да основаваме мира си на нещо в нас самите, ние го губим. И затова толкова много светии нямат траен мир. Нищо не може да бъде трайно, което не е изградено само върху Бог. Как можете да имате траен мир? Само като го имате по Божия начин. Като не го основавате на нищо в себе си – дори на делото на Духа – а на това, което Христос е направил изцяло без вас. Тогава ще познаете мир – съзнателна недостойност, но все пак мир. Само в Христос Бог намира това, в което може да почива, и така е и с Неговите светии. Колкото повече виждате обхвата и естеството на злото, което е вътре, както и това отвън и наоколо, толкова повече ще откриете, че това, което е Исус, и това, което Исус е направил, е единствената основа, на която можете да почивате.
