Мария Магдалина беше първата, която пристигна на гроба в първия ден от седмицата. Сърцето ѝ желаеше само едно: нейния Господ. Какви мъки и страдания се прибавиха към скърбящото ѝ сърце, когато видя камъка отвален и тялото липсващо! След като разказа това на Петър и Йоан, които самите бяха смаяни от празния гроб, я виждаме сама, докато те се върнаха у дома. Но тя не можеше да си тръгне празна – трябваше да има своя Господ.
Плачейки, тя се наведе и погледна в гроба. Това, което видя, беше впечатляващо. Два ангела, облечени в бяло и седящи съответно там, където бяха лежали главата и краката на Исус. Мнозина от нас вероятно биха имали много въпроси и биха били впечатлени от такова видение. Но не и Мария. Тя плачеше. Защо? „Защото са взели моя Господ“ (Йоан 20:13). Мария беше едномислена. Само едно нещо занимаваше мислите и привързаността ѝ: нейния Господ. Той беше всичко за нея; Той беше единственият обект на нейните привързаности. Никакво ангелско видение, нито голямо откровение не биха били достатъчни без нейния Господ. Когато се обърна назад и видя това, което смяташе за градинаря, тя отново повтори единственото си желание: „Господине… кажете ми къде сте Го положили.“
Дълбокото ѝ желание да има своя Господ не само беше отговорено над всяко възможно човешко очакване, но и много благословения бяха прибавени към него. Мария беше първата, която видя възкръсналия Господ, и ѝ беше дадено изключително послание за учениците. Но нищо не беше по-велико за нея от това да има своя Господ. Нека така да бъде и за всеки от нас, да няма по-голямо желание – каквато и да е цената – от това да имаме тази непрекъсната лична връзка с нашия Господ Исус Христос. Той ще отговори на това желание на сърцата ни и ние ще намерим в Него истинска радост, мир и удовлетворение.
