Навот е живял в зъл ден в Израел. Цар Ахав се е продал да върши зло пред Господа, а жена му Езавел е била още по-лоша, подтиквайки го към злия му път. Имало е краткотрайно съживление, когато пророк Илия е победил 850 лъжепророци на планината Кармил и целият народ е извикал: „Йехова, Той е Бог!“ Но Божието Слово не дава доказателства, че тази прекрасна изповед наистина е докоснала живота на хората. Те бързо са се върнали към егоизъм и неморалност, следвайки примера на своя нещастен цар и царица.
Но Навот е ценял своето наследство – и то в такъв ден! Каква скъпоценна и освежаваща мисъл; сред разрухата той е бил един от онези, които са ценяли даденото от Бога и не са го пускали, дори по молба на царя. Такава вярност е струвала на Навот репутацията му и дори самия му живот. Но последната глава от живота на този благочестив човек не завършва с неговото жестоко и несправедливо убиване с камъни. Не можем ли да го намерим сред онези герои на вярата, които са претърпели изпитания на подигравки и са били убити с камъни (Евр. 11:36–37)? И няма ли той все още да бъде причислен към онези, за които Йехова на Силите казва: „Те ще бъдат за Мен особено съкровище“ (Мал. 3:17)?
Като християни ние имаме наследство с много по-голяма стойност. Бог ни е родил отново „за нетленно, неоскверняемо и неувяхващо наследство, запазено на небесата“ (1 Пет. 1:4). Ценим ли това наследство достатъчно, за да живеем с оглед на него, и ако е необходимо, да умрем, вместо да се отречем от него? Има много Ахавовци наоколо, които биха ни предложили „по-добро лозе“ или „стойността му в пари“ в замяна на нашето наследство. Нека им отговорим с думите на Навот: „Бог да не даде!“
