Бог не винаги ни отстранява от трудности и опасности. Той не ни изважда от тази сцена. Същите неща се случват на нас, както и на другите, но е сладко да осъзнаем, че Бог е нашият щит. Не е просто, че сме избегнали опасността; Божията мисъл беше да ни доведе до опасност. Той доведе Своя народ до Червено море и да види гнева на фараона. Той искаше те да се хвърлят на Неговата мощна ръка. Той щеше да ни направи скъпи за Себе Си, като ни избавя от всяка трудност. Той отваря ръката Си, за да задоволи нуждите ни; може да е малко по малко, ден след ден. Тази постоянна грижа за нас е част от нашето благословение, преминавайки през пустинята – не само нашите временни благословения, но и духовните ни. Той не ни ги дава много преди да ни потрябват. Това би породило самоувереност, а Той желае да бъде единствено нашата увереност.
Той често се проявява по чудесен начин. Как Той водеше израилските множества през пустата виеща пустиня, през горящите пясъци на пустинята, давайки им хляб от небето да ядат и вода от скалата! Неговите врагове се страхуваха поради Неговото присъствие с Неговия народ. Колкото по-голяма е трудността, толкова по-голяма изглежда милостта, която избавя от нея, точно както изкачването на върха на висока планина дава по-голяма гледка! О, как трябва да кажем: „Колкото по-голямо е изпитанието, толкова по-голямо е благословението.“
Още нещо: когато сме в затруднение, сме склонни да мислим: „Как Бог ще го премахне?“ Това не трябва да е първата ни мисъл; нима Бог не възнамерява да научим нещо? Той иска да знаем какъв е този свят и каква разруха е той! Той желае да ни покаже Своята благодат и Своето съчувствие във всички наши дребни изпитания по пътя. Не е ли това, което означава манната, смирен Христос? Би ли било добре за душите ни да бъдем лишени от всичко това? Не, но Той възнамерява да се хвалим и в скръбта. Христос сияе върху нашата скръб и позлатява облаците със слава.
