Беше трудно време в Израел. Разцветът му при Давид и Соломон беше отминал. Хората и земята се бяха разделили на северно и южно царство. Така предишното единство вече не беше видимо. Невярността към Бога беше широко разпространена.
Пророк Исая възвестява: „Затова, ето, Господ ще докара върху тях водите на реката, силни и могъщи – асирийския цар и цялата му слава… той ще премине през Юда“ (ст. 7–8). И все пак в този момент Бог вижда сред Своя отстъпнически народ малка група хора, които се държат здраво: „Бог е с нас“ (ст. 10) – пророческо позоваване на идващия Емануил. Те чувстват, че Божието наказание е оправдано, и се вслушват в предупреждението да „не ходят по пътя на този народ“ (ст. 11).
Именно на тези хора Бог обръща внимание. В тях Той намира удоволствие. За тях Той има специално обозначение: „Моите ученици“. Това е първият път, когато Бог използва този термин в Своето Слово. Той описва тяхната тясна връзка с Него. Те искат да се държат за Бога, въпреки че обществото около тях е станало до голяма степен безразлично.
За тях Бог е запазил нещо специално: Своето свидетелство, Своя закон. Това свидетелство е трябвало да бъде „вързано“ за тях, както свитък е бил закрепен с панделка в древни времена, когато е бил транспортиран. А за „закон“ тук е използвана обща дума, която също означава „учение“ или „наставление“.
Това е характерно за учениците: те познават Божието свидетелство, получили са Неговото наставление. И това, което са научили в общение с Бога, оформя живота им, тяхната практика на вяра. Господ търсеше такива ученици в Израел по онова време. Днес Той ги търси в нашето време и общество. Аз ли съм такъв човек: ученик?
