Кой от нас би казал тези думи, когато е бил на дванадесет години? Неговите пътища са били такива, че Той би се обърнал към родителите Си, сякаш те е трябвало да знаят от хода на живота Му с какво се е занимавал.
Филипяни 3 показва как Павел, човек със същите страсти като нас, може да върви по същия път, виждайки и оценявайки красотата на Христос. Ефектът е, първо, че той е сметнал всичко останало за смет заради превъзходството на познанието на Христос Исус, неговия Господ; и второ, имайки Господа в Неговата смърт като свой заместник, и Христос в Неговото възкресение като своя праведност, той е открил, че всичко е било против него. Неговата позиция, подобна на тази на самия Христос, той е можел да каже: „Отче.“ Като дете, мисълта му е станала: „Искам да бъда като Христос в общението на Неговите страдания.“ Целият свят за него е бил място, миришещо на убийството на Христос, и това е породило в него един вид отвратително погнушение от нещата в него.
Разпнат с Него и възкресен заедно с Него, бих искал да ходя както Той е ходил в този свят, да имам живота, който Той е имал, когато е бил възкресен от мъртвите, проявен в моите пътища. Колко малко имат това за своя цел и обект! Колко малко се стремят да проследят Христос! Какво ще го произведе? Ако вие и аз можехме да кажем: „Не знаехте ли, че трябва да се занимавам с делата на Отца Си?“ Скоро щяхме да се окажем в общението на Неговите страдания. Ако съм син, Отец все още има Свои дела, които трябва да бъдат свършени тук долу. Влиза ли в душите ни, когато седим около Неговата трапеза, когато възпоменаваме смъртта на нашия Господ, че нашият Отец има дела, които трябва да бъдат свършени? Чрез Неговия Дух можем да разберем коя част от тези дела Той ни възлага; и нека направим това, оставяйки себе си и света.
