Преобладаващо практическата част от Посланието към Римляните започва с глава 12. Павел показва във всичките си писма, че е учител, но не по теоретичен начин. Интересно е как той въвежда следващите практически наставления тук: чрез благодат! Божията благодат е не само за спасението на грешника, но и за ежедневните предизвикателства в живота на вярващия.
Апостолът дава две полезни отправни точки за изпълнение на нашите задачи. Първо, той ни призовава към смирение, да не мислим за себе си по-високо, отколкото трябва да мислим. Често мислим твърде много за себе си и имаме твърде добро мнение за себе си. Скромността обикновено не е естествено наше качество; трябва да я научим. Това важи за нашия характер, нашите способности и нашата полезност за другите. Културата и образованието могат да ни попречат да изразяваме пред другите доброто си мнение за себе си, но какво да кажем за мисленето ни? Нека бъдем честни!
Въпреки това, не трябва да спираме да мислим изобщо. Вместо това, вярващият трябва да „мисли трезво, според мярката на вяра, която Бог е дал на всеки един.“ Така че след скромността идва трезвостта, или благоразумието. Това ни позволява да видим с каква мярка на вяра можем да бъдем полезни на другите. Тук не говорим за специални дарби, които Господ е дал само на отделни хора, а за нещо, което Той е „дал на всеки един“ – на вас, на мен – за полза на другите! Тази лична мярка на вяра може да се използва по различни начини. Тя може да се използва в служение с устата, чрез говорене; с ръцете, чрез практическа помощ; или със сърцето, чрез милост и състрадание. Нека Господ ни покаже нашите възможности. И тогава нека го направим, смирено и благоразумно.
