Като момче работех за шотландски обущар на име Дан Макай, откровен християнин. Моя отговорност беше да набивам кожа за подметки на обувки. Парче телешка кожа се изрязваше по мярка, след което се накисваше във вода. Имах парче желязо върху коленете си и с чук с плоска глава набивах тези подметки, докато станат твърди и сухи. Изглеждаше безкрайна операция и много пъти ми омръзваше.
Това, което влошаваше задачата ми, беше фактът, че на една пресечка имаше друг магазин, а в него седеше весел, безбожен обущар, който забавляваше квартала с неприлични истории, които го правеха страшен за почтените родители. И все пак, по някакъв начин, той изглеждаше да процъфтява. Забелязах, че той изобщо не набиваше подметките, а ги взимаше от водата и ги заковаваше, като водата пръскаше от тях, докато забиваше всеки пирон. Един ден се осмелих да вляза вътре. Плахо казах: „Забелязвам, че поставяте подметките, докато са още мокри. Толкова ли са добри, колкото ако бяха набити?“ Той ми хвърли злобна усмивка, докато отговаряше: „Така се връщат по-бързо, момчето ми!“
Чувствайки, че съм научил нещо, разказах случая на шефа си. Г-н Макай спря работата си и отвори Библията си на пасажа, който гласи: „Каквото и да правите, всичко правете за Божия слава.“ „Хари“, каза той, „Аз не поправям обувки само за парите, които получавам от клиентите си. Аз правя това за Божия слава. Очаквам да видя всяка обувка, която някога съм поправял, в голяма купчина пред съдийския престол на Христос и не искам Господ да ми каже в онзи ден: „Дан, това беше лоша работа.“ Искам Той да може да каже: „Браво, добър и верен слуга.“ Той продължи да обяснява, че както някои мъже са призовани да проповядват, така и той е призован да поправя обувки, и само ако прави това добре, свидетелството му ще се зачита пред Бога (срв. Кол. 3:23–25).
