Не знам нищо, което да е изумило ума ми толкова много, колкото това откровение на „Аз съм“, или истинската мисъл, че Исус може да каже: „Аз съм“. Колко явно е, че нищо друго освен дарбата на вярата не би могло, дори в един единствен атом, да разбере или познае истината в Личността на Исус! Докато все пак, чрез съвършенството на Неговото проявление в плът, всяка душа беше поставена под отговорността да го приеме като истинското Божие слово. Широкият, проникващ факт „Аз съм“, всеобхватното слово, трябва веднага да сложи край на всички спорове. Трябва да бъдем противници или да се поклоним пред Божия престол. Трябва да се прекланяме пред Исус.
Добре е казано: „Целунете Сина!“ (Псалм 2:12). Господи Исусе! Какво подчинение Ти дължим? Чухме за Теб с ухото си; но сега очите ни Те виждат, ние се отвращаваме от себе си. О! Можем ли да видим това в Исус? Виждали ли сме го? Никой не може да го види извън Него. Това е истината само в Него. Със сигурност бихме преместили планини, ако вярвахме; но все пак това е проста истина.
Размишлявай върху това, душо моя! Исус, Когото познаваш, този непознат в света сред Своите, е „Аз съм“. Отсега нататък нека бъдем мъртви за всичко друго освен за това. Аз наистина съм неспособен да говоря. Аз чета и говоря с Исус, наблюдавам Исус в Неговите пътища като слуга и, ето, Той, именно Той, е „Аз съм“, с Когото съм, чийто път следвам, чиято благодат обожавам. Христос е съюзът на тези две неща: Човекът – отхвърленият Човек, на Когото гледам сега с най-благодарна симпатия – и, ето, присъствието на Бога! Колко ниско поставя това човешките мисли, опит, преценки и представи! Съвършенството на Бога беше там, Самият Бог, но отхвърлен от хората. Какво може да се срещне или да има място заедно с това? Нека това бъде моят опит. Слава на Всевишния Бог! Амин.
