Римляни 7 глава описва мъчителното преживяване на Павел, през което вероятно са преминали всички вярващи – а именно осъзнаването, че искаме да почетем Господа, но не можем да се освободим от силата на греха. Изучаващите Библията правилно са забелязали, че личните местоимения „аз“, „мен“ и „мой“ се появяват няколко десетки пъти в този пасаж. Когато се фокусираме върху себе си, ние се спускаме надолу в отчаяние. Избавлението идва само когато делото на Исус Христос и силата на Светия Дух бъдат разбрани и приложени (Римляни 7:24–8:2).
В резултат на това обаче понякога се казва, че християните изобщо не трябва да мислят за себе си. В контекста на Римляни 7 това е важно; но трябва да внимаваме да не създадем погрешно впечатление. Не е вярно, че християните никога не трябва да имат лични мисли, емоции, желания или планове. В малката книга Филипяни, например, същите лични местоимения се появяват повече от 100 пъти!
Защо употребата на думата „аз“ от Павел е различна във Филипяни в сравнение с Римляни 7? Разликата е Христос. Във Филипяни надеждите и плановете на Павел са били свързани с неговата идентичност като християнин. Това го е карало да върви напред за Господа, докато е изразявал желанията си за служение, плановете си да посети Филипи и дълбоко изпитваните си грижи за духовното и физическото здраве на другите.
Ако можем да кажем: „Защото за мен да живея е Христос, а да умра е придобивка“ (Филипяни 1:21), почивайки в Христос, а не в нашите постижения, тогава личното местоимение „аз“ може да бъде осветено, докато се стремим да служим на Господа.
