След като Господ се яви на Авраам, веднага четем: „той издигна олтар“. Това със сигурност говори за поклонение. В Посланието до Евреите, онези, които излизат при Христос извън стана, не само приемат своя поклоннически характер, като нямат постоянен град, но стават поклонници, които „непрестанно принасят жертва на хвала на Бога“ (13:13–15).
Авраам не само осъзна нещо от славата на земята в далечното бъдеще, но и зърна славата на Този, Който му се беше явил. Дарът на земята можеше да предизвика неговата благодарност, но благословението на Дарителя го направи поклонник. Винаги е така, защото поклонението е изливане на сърце, изпълнено със славата на Личността, която обожаваме.
Авраам „призова името на Господа“. Това говори за зависимост от Господа. Каквито и да бяха нуждите му, каквито и да бяха лишенията на неговото поклонническо пътуване, каквато и съпротива да срещнеше, каквито и изкушения да пресичаха пътя му, той имаше неизчерпаем ресурс: можеше да призовава името на Господа.
Във всеки ден на трудност благочестивите намират своя ресурс в Господа. В деня на разрухата преди потопа имаше такива, които, подобно на Каин, „излязоха от присъствието на Господа“ (Битие 4:16); но имаше и благочестиви, които „започнаха да призовават името на Господа“ (ст. 26). Така и в мрачните дни на Малахия, благочестивите намериха своя ресурс в Господа, защото четем, че те мислеха за Неговото име (Малахия 3:16). В ранните дни на Църквата вярващите бяха известни като тези, които „призоваваха това име“ (Деяния 9:21). В разгара на своите гонения те се обръщаха към Господа. И в разгара на разрухата на тези последни дни ни е гарантирано, че все още ще има такива, „които призовават Господа от чисто сърце“ (2 Тим. 2:22).
